Яйцето

Отивам през изминалото лято при един възрастен човек в село до Каварна, за да взема пресни яйца за внучетата. От онези, ама съвсем свободните кокошки, които по цял ден си човъркат нещо из градината. Подава ми Пешо кората и изведнъж едно от прекрасните творения на пернатия вид се изтъркули и падна на земята. И като се разля онзи ми ти истински жълт жълтък, направо мъка. "Ето това е живота, братле, като яйцето, крехък. Крепиш го, пазиш го, а изведнъж полита надолу и... прас, няма го, край на предаването", каза някак си виновно моят приятел и отърча към полога да донесе ново яйчице. Бързо го постави в зеещата празна дупка на кората и на изпроводяк изрече: "Да знаеш, празно не остава. В живота на мястото на един идва друг и това е положението, трябва да има калабалък на земята".
Сетих се тези дни за притчата с яйцето в онези тъжни коридори на болницата "Пирогов". Бутах мой близък роднина в невеоятно тежката количка към едно от отделенията. А край нас летят носилки със стенещи хора - инфаркти, инсулти, кървища - ужас. Всеки крепи с надежда яйцето, колкото може. В кабинета лекарите действат бързо, но и в този истински конвейер на страданието намират време за добра дума към пациентите. Сестрите са по-серт. Те направо режат с поглед, а и не само, и явно на тяхна милост е поверена тежката задача да въвеждат ред в този иначе добре организиран хаос. Всички обаче с белите престилки (когато ги има!) са впрегнати в тежката, на моменти и непосилна мисия да помагат. Срещу никакви пари. Изправени директно пред агресивната простащина и невежество, агресията, но и пред тихата благодарност на разбиращите хора. За какво го правят, мисля си. Та нима в този непрестанен стрес и тяхното яйце на живота не се колебае под силата на гравитацията към... земята. И трудно намирам еднозначен отговор. Но все пак ми се иска да вярвам, че става въпрос за ценности, наши си ценности, или поне наследен остатък от тях.
Пиша тези редове с известно чувство за колебание. Не че се съмнявам в изразената ни човечност, доброта, състрадание, съпричастност, буден ум, талант, вродена интелигентност. Имал съм многократно поводи да се убедя в тези качества на българина. Те не се заличават тъй лесно, вкоренени са дълбоко в съзнанието и бита ни, заложени са генетично от предците. Но и пренесени, пък и поразени в годините с белезите на времето, което често не е било благосклонно към нас и ни е принуждавало и да се снижаваме в окопите. Да се учудваме ли тогава, че наред с изконните ни добродетели сега се срещаме твърде често с арогантността в отношенията между хората, но и тази на капитала, колениченето пред по-силния и някак си сервилната ни готовност да изпълним всяко чуждо желание, без да се интересуваме дори от последствията, които могат да бъдат страшни. Къде запратихме националното си достойнство и гордост? Къде остана суверенитетът? Не загърбихме ли нашите си интереси с недомислията в енергетиката, в индустрията, селското стопанство? Защо допуснахме съвсем немалка част от народа на прекрасната ни плодородна земя да живее в мизерия, да не кажем - скотски? Как ще възродим нашите ценности, или механично ще копираме чужди? Това са все тежки въпроси с нееднозначен отговор. И едва ли ще бъдем прави, ако опрем пръст в някой или някои. Този пагубен процес продължава вече четвърт век, а ние вкупом, волно или неволно, с илюзии или грешни надежди, все рушим ли, рушим, или поне наблюдаваме безучастно разрушителите. То и деконструктори не след дълго няма да останат. Защото се стапяме, просто не се възпроизвеждаме, поради съмнения, че не сме в състояние да осигурим добро бъдеще за децата си. 
Ще кажете, много песимистично, много черногледо. Прави сте, но по-добре е да прозрем истината, докато има време и не е безвъзвратно късно. А що се отнася до оптимизма, то нека си послужа с думите на един академик-математик преди вече доста години. Та на твърденията, че вече сме достигнали дъното, той изненадващо каза: "Това е добре, дори много по-добре от свободното падане. Сега вече имаме сигурна опора, за да се оттласнем  нагоре". Аз пък в духа на черния хумор (надявам се, че е такъв) ще добавя, че май опитваме да копаем и дъното и ако не спрем бързо, няма да има и стартова площадка за възход.
И накрая - пак за яйцето. Пазете го, защото, както каза моят приятел от каварненското село, е крехко като... живота. Пък и уважавайте хората с белите престилки, защото ако го счупите (яйцето), не друг, а те ще го лепят. Просто така - безплатно!?