Всеки ден ще е така, до промяната!

В понеделник по обяд бях на представяне на резултатите на социално изследване за бедността в България. Казах няколко думи, включително и за т.нар. "етническа бедност", похвалих изследователите, споменах и за "живите факли" от миналия февруари. Два часа по-късно една млада жена и майка - Лидия, се самозапали пред президентството. Не поради психически проблеми, а най-вероятно поради мизерия и безперспективност. Решението й изглежда е обмисляно, подготвяно. Случилото се се нарича отчаяние и бедност "на живо"...
От понеделник вечер нацията е двойно шокирана - както от самоубийственото действие, така и от мисълта, че нещата в България, някак се повтарят, и то в най-лошия им аспект.
Гласи се новото, твърдо дясно правителство - такова ще бъде то, съобразно конституционните принципи и парламентарните съотношения - правителство на ГЕРБ и Реформаторския блок. И в двете формации, готвещи се да поемат властта, икономическите екипи са

радикално неолиберализирани

И ГЕРБ, и Реформаторският блок политически се самоопределят като партии, искащи "реформи". Аз също искам реформи. Въпросът обаче е "кои са необходимите на България реформи". Днес те не са като онези, които бяха наложени през деветдесетте години. Извън страната - както в Брюксел, така и в ред други метрополии, не си дават сметка, че България преживя колосален социално-икономически шок, продължаващ вече близо четвърт век.
Може и да е някак подвеждащо лесно да се прокарва паралел между вчерашния трагичен инцидент и серията от самозапалвания през февруари 2013 г., поне част от които бяха кошмарен протест срещу енергоразпределителните дружества. 
    Ще се върна обаче малко по-назад във времето. Тече втората половина на 2000 година. Родината "успешно" се управлява от правителството на Иван Костов. В разни краища на страната, особено в Североизточна България, преминава една вълна от самообесвания - предимно възрастни, селски жители. Спомням си вестникарска публикация от ония дни: "Дойде време и ние да се бесиме" - така казала остаряла селска жена на съседите си за общото им с дядото решение. Казала го почти спокойно, в смисъл, други вече го направиха, сега сме ние наред... Политическите върхушки не проявиха чувствителност към този тих ужас, породен от "консервативната" (казано на доктринален език), а на практика радикално антисоциална неолиберална политика на властта. Седем-осем месеца по-късно половината България гласува "за Царя", когото всъщност почти не познаваше - и без да се опре на някакви специални платформи и послания. На изборите през 2001 г. Симеон Сакскобургготски спечели подкрепата на българите не дори с обещание, а само с намек, че всичко ще се промени. Интуитивно хората разбраха, че ще се сложи край на неолибералната икономическа политика на ОДС. Ужасът ще спре...
Измина месец от последните парламентарни избори. Избори, които не дадоха отговор на големия въпрос

"България - накъде?"

По вина на десните партии в преминалата предизборна кампания острите въпроси на нашето национално развитие не получиха ясен отговор. Националният дебат почти не се състоя, кампанията просто бе заглушена. Не се разбра, че неолибералният катехизис, който диктува поведението на българските власти почти четвърт век, е по-опасен от ебола.
В рецептурника на неолибералите има десетина препоръки - заплатите да не растат и при всеки възможен повод някак да се намаляват; пенсиите да бъдат замразени и колкото може да се снижава покупателната им способност, социалните програми да се редуцират, ако не могат изобщо да се съкратят, управленските технологии за оказване на социална подкрепа да се усложнят, та ако може част от "клиентите" да се откажат сами и т.н. - всеки може да изброи десетки лица на социалния садизъм. Десните политици от всички парламентарни кьошета, като заговорят за "реформи", все "мъдро" предупреждават, че те "ще са тежки". Неолибералната политика е един всекидневен урок по социален садизъм, преподаван с обяснения - "на вас сега ще ви стане тежко", но "така трябва". Или "това е неизбежно".
Мисля, че не винаги е било "неизбежно" и най-често е можело да се направи по-добре. Изкуството на държавното управление е да променяш нещата умно, общополезно и с осезаем позитивен резултат. Не е "популизъм" да мислиш, че реформите трябва да целят на хората да им стане (малко) по-добре. Бедността не е някаква физическа закономерност. В цивилизованото общество тя е продукт не само и не толкова на лична неспособност, колкото на определен тип политика, и съответно промяната на ситуацията с бедността изисква ясно дефинирани разностранни политически промени.  
Днес България отново е

пред социална катастрофа

И причината не е примерно в "политиката на предходното правителство на Пламен Орешарски", колкото в неговата нерешителност да започне завой, какъвто в началото на мандата си маркира. Причината е и в несмелостта да повярва на обективните социално-икономически анализи, доказващи, че неолибералната заплаха е основната опасност пред нацията.
Петнадесет месеца подконтролните на десницата медии възбуждаха антиправителствените протести, опиращи се на фалшиви социално-икономически постулати. В ръководството на ГЕРБ изглежда си дават сметка, че са стъпили на неверни преценки. Мисля, че затова Бойко Борисов е толкова предпазлив при връщането си във властта.
Трудно е днес да резюмираме напътствията на избирателите, заявени на 5 октомври. Избирателите не успяха да се произнесат по това дали неолибералната политика трябва да бъде някак преустановена или поне смекчена. Ако в България имаше повече медийна свобода, ако имаше действително свободен национален предизборен дебат, новото Народно събрание щеше да изглежда по друг, по-смислен начин.
Когато правителството на Бойко Борисов подаде оставка, вицепремиерът Симеон Дянков заплаши публиката, че и в следващото правителство на Борисов пак ще бъде финансов министър. Часове по-късно Борисов обяви, че "Дянков няма да участва в следващо правителство". В онзи момент Борисов показа, че е наясно, че по-нататъшното му политическо привързване към политиката на Симеон Дянков е катастрофално, включително за него лично.
Една от най-важните отлики на доминиращата неолиберална политика се свежда до оспорване, дискредитация и демонтаж на всички механизми за социална защита. Един вид, тези са промените, това е "новото", това е "модерното", това е "реформаторското". Само че не е. Точно тук е нужна национална решителност - да се осъзнае, че критичното преосмисляне и отходът от догмите на неолибералната доктрина е главното, което следва да се случи в България. Партиите, които се готвят да поемат властта, като цяло са твърде неподходящи да извършат очертаната промяна. Изключвам възможността следващият четиригодишен правителствен мандат да премине под знака на неолибералната политика. Дори и "полумандат" не бива. Обществото ни не може да го издържи. България се нуждае от промяна в посока и със замисъл доста по-различен от това, което мислят в ГЕРБ и в Реформаторския блок.

Други всъщност са реформите

Посоката им е различна от тази, в която те се осъществяваха почти през целия последен четвърт век. Десницата която овладя, да не кажа узурпира националните медии, пак говори за необходимостта от "съгласие за тежките реформи". Декларира дори воля за постигане на това "национално съгласие". Говорят за "смели реформи", но не споменават нито една, от която на хората да стане по-леко. В 43-то Народно събрание ще се търсят общи решения, но преди това трябва да се види до какво доведоха предните три, пет или десет реформаторски авантюри, включително и в т.нар. "нереформирани сектори". Максималното, които десницата може да предложи, се оказва "още повече пазар" в сфери, в които строгото прилагане на пазарните принципи вече ни праща директно в джунглата, и ново, но не предпоследно "затягане на коланите". "Реформата", така както я разбират българските десници, се оказва просто един постепенен отказ от цивилизацията.  
Промяната днес се изразява в по-рязко или по-плавно оттласкване от догмите на неолибералната доктрина. Реформите оттук насетне имат съвсем друг вектор - избягване на хуманитарната криза, в която десниците ще ни натикат и без война; осъзнаване социалния смисъл от реформите.
В крайна сметка промяната ще настъпи. Ако не настъпи, България просто ще се самозатрие.