Позиция
Време за губене
България го има в изобилие, щом 10 години търпи и не мърда
/ брой: 53
Така поне изглежда. Щом не мърда през последните трийсет години, особено през десетилетието, което отмина, значи България има време за губене. И българите в нея - също, поне по-голямата част от тях. Има две основни причини да смяташ, че разполагаш с време за губене: или не знаеш, че си смъртен, или се смяташ за безсмъртен. И в двата случая обаче времето не представлява особена ценност за теб.
Има обаче и трета възможност, която в случая ми се струва по-приложима: когато не знаеш накъде вървиш, времето изтича неусетно. Не си загубил него, себе си си загубил. В очакване на Годо. Или на знак, който да ти подскаже в каква посока да поемеш. Наскоро един банкер сподели, че днес живеем по-добре отпреди 30 години. Банкерите са осведомени хора, работят с пари и лихви, със съдби и комисиони и знаят най-добре. Но все пак това няма как да е вярно и понеже не съм банкер, ще оспоря подобно виждане. Поне с три безспорни факта - демографията, корупцията и моралният разпад. Хора, които живеят добре, не бягат в чужбина без видимо намерение да се връщат; корупцията нямаше да е тъй ужасяваща и повсеместна, а в ценностната система на българина щеше да има нещо повече от кухия звън на евроатлантическата чалга.
Но както и да е - вероятно хората, плаващи в благото на тези три факта, наистина живеят по-добре. Но какво е времето за тях? Не е загубено, качеството на живота им, видите ли, се е подобрило. Но пък тези 30 години са загубено време за останалите, които живеят по-зле. Пенсионерите с мизерните пенсии, работещите с обидно ниските заплати, безработните с отчаянието си, пияниците с алкохола си, писателите с нещастието, поетите с насилваната муза, културата с безвкусицата - кой и какво ли още не битува с усета, че времето е загубено. Не построихме нищо върху руините на събореното. Не запалихме нови огньове от мечти и идеали връз пепелищата на обруганите и отречените. Престанахме да раждаме и се затворихме в пашкула на парите. И на егоизма - онзи мълчалив и злобен самоделен ковчег, който първи разбира, че вече сме мъртви.
Чакаме да мине време. Да се снишим, докато отмине. Само че ние сме в това, което отминава. Не си даваме сметка, че всяко време е загубено, щом си го оставил да тече без причина - като кръв от непревързана рана.
Но да бъдем оптимисти, щом не можем да бъдем по-добри. Загубеното време ще роди загубеняци, които ще докарат нещата дотам зле, та повече няма да може да не се променят към по-добро. Така че загубеното време печели по точки играта с живота.