В сянката на потопа

По света съм виждал и по-големи и продължителни дъждове от сполетелия през изминалите дни, довел дори до отнемането на живота на човешки същества. Спомням си един следобед в Ханой, небето се отвори и за около 15 минути виетнамската столица направо потъна в дълбока вода. По-малките автомобили спряха, но не и пъстроцветните потоци от велосипедисти. Дребните, но очевидно доста жилави азиатци въртяха невъзмутимо педалите с крака, напълно потопени в топлата вода. Изненадата ми бе голяма, когато броени минути след невиждания за нашите географски ширини потоп улиците останаха сухи, благодарение на мощната и най-вече "отпушена" канализационна система.
Но да оставим отдалечените във всяко отношение от нас държави и да се приводним към родните проблеми след голямата трагедия. Едва ли е необходимо да повтарям фактите. Те са добре известни от медиите и институциите. Струва си обаче да потърсим отговори на някои тежки въпроси в явно болното ни общество, но не заради пословичния ни скептицизъм, а поради вече неизбежната необходимост от промени в мисленето. Едва ли някой здравомислещ ще отрече, че варненският кмет бе напълно неадекватен след кошмарната нощ. Та младият господин направо сам седна в джета и потегли стремглаво към политическата си гибел. Избра най-лесния и активно прилаган от неговата партия метод за тотално дискредитиране на действащите институции. Нямало, представете си, държава. А забрави, че същата тази държава първо бе там, на място, и второ, е делегирала много права на местната власт. И именно тя, докато централизираните органи задействат системата, има отговорността да поеме тежкия първи удар. Явно г-н Портних (ГЕРБ) в случая стъпи на гнилата дъска. Дотолкова, че му го каза направо и неговият лидер, който навреме усети фала на своя човек и се опита да амортизира недомислието. После се разбра ясно, че правителството действа адекватно, сработи и координацията между институциите и специализираните органи, отзоваха се и доброволци, набъбнаха и сметките с дарения за пострадалите райони. С една дума - в нелеката ситуация държавата все пак я имаше за голямо съжаление на опозицията, която вече живее с мокрите си сънища за власт и най-вече за нейното изпепеляващо експлоатиране.
Своеобразният епицентър на трагедията в Аспарухово извади на повърхността и един не само местен, но и национален проблем, който някак си политици и колеги журналисти позамитат под килима. Става въпрос за основните причини за появилата се гибелна вълна във варненския квартал. Експерти и местни хора добре знаят, че изсечената гора и боклуците в дерето са сред най-важните фактори за поразиите от придошлата вода. Ето именно тук вече я няма държавата, и то от доста време. Защото е недопустимо незаконното строителство, и то във важни райони за функционирането на инфраструктурата. Не може всеки, независимо кой, да хвърля боклуци където си поиска, а компетентните органи да отминават безобразията по някакви си свои съображения. И не е ли вече крайно време на несретниците, нека го кажем направо - предимно ромите, да се помогне истински. Но не с пари кеш, с които не проявяват склонност да си плащат тока и водата и очевидно те не водят към развитие и интеграция, а с програми за извеждането им от гетата. Настаняването им в жилища, съобразени със специфичните особености на този етнос, с ефективни образователни програми и професионално обучение, с по-голяма чуваемост на бизнеса за използването на възможностите на циганите за определен вид дейности. Дали тогава проблемът, за който от политически и други съображения не се говори толкова гласно, няма да намери своето решение? Пък и крайно време е да се сложи категорично край на купуването на гласове - един театър, в който ромите имат немалка роля. Защото точно този тежък рецидив за обществото корумпира политическата система, деформира истинската избирателна воля и като цяло - криминализира вота. С една дума - трагедията в Аспарухово налага да се направи обстоен и честен анализ на причините и да се предприемат незабавни действия за предотвратяване на бъдещи трагедии дори при неособено тежки и невиждани по нашите земи природни феномени.
И накрая ми се иска да спомена нещо за солидарността. Бедствието като че ли събуди това позадрямало чувство у българина. Изразени индивидуалисти по природа, ние определено не страдаме от липса на състрадание. Така че, ако възприемем случващото се в безкрайния преход дори като състрадание към себе си, то оттук можем да се отправим и към изграждането, а може би и възраждането, на истински солидарно общество. Без крайна и ожесточена конфронтация по какъвто и да е признак, а с една достойна мисъл - за възраждането на Отечеството. В противен случай и ако не сторим това бързо, сполетелият ни потоп ще бъде бледа сянка на големия катаклизъм и ерозия в милата ни България, при това - не заради природни аномалии.