Търси се българският Бърни

Голямата победа на прогресивните сили в САЩ през 2018 г. не е превземането на Камарата на представителите от Демократическата партия, а едно събитие, което може и да е останало нерегистрирано от хората, ползващи само “официални” медии. След безпрецедентен публичен натиск начело със сенатор Бърни Сандърс, минималните заплати на служителите в интернет империята “Амазон” бяха повишени от 10 на 15 долара на час. Бърни - за милионите си последователи - се готви да атакува и други корпорации, които не плащат на работниците си достатъчно, за да преживяват. 

54-годишният Джеф Безос, основател и собственик на “Амазон”, е най-богатият човек в модерната история. Състоянието му надхвърля 100 млрд. долара и нараства с по 275 милиона всеки ден. Безос обича да подхвърля чекове на научни институти, но имиджът му на филантроп беше опетнен от кампанията на Сандърс. Сенаторът социалист просто насочи камерата към служителите на “Амазон” и показа на света всекидневната им битка да си плащат наема, да купуват храна на децата си и да се лекуват. 

Човешките мравки, обслужващи бизнеса на най-богатия човек в света, работят при ужасни условия. Те събират и пакетират стоки в огромни хангари и им се налага да изминават по 30 км на всяка 10-часова смяна. През лятото температурата в складовете надхвърля 43 градуса, хора загиват при трудови злополуки. Бизнес моделът на “Амазон” е да изстисква всичко от работниците, след което да ги уволни. Масовите заплати в “Амазон” са толкова ниски, че наетите разчитат на социални помощи - държавата плаща това, което най-богатият човек спестява от своите служители. Но Бърни вдигна толкова шум около трудовите практики в “Амазон”, че Безос капитулира и публично обяви повишение на заплатите, което ще засегне стотици хиляди души.  

Читателят ще каже, и с право, че в България имаме достатъчно примери за работещи бедни, за да се впечатлим от мъките в “Амазон”. Миньорите в Бобов дол отидоха на съд, защото преди време излязоха на мирен протест по повод поредното бавене с месеци на заплатите. Шивачките с безкрайни смени, превили гръб в помещения без лъч светлина, връщат в плик част от трудовото си възнаграждение: по закон работодателят не може да плаща под минималните 510 лв., но това му се вижда много. Ниски и нередовни заплати при ужасни условия на труд са реалност за стотици хиляди българи. 

Проблеми имаме и по-големи от американските, това, което нямаме, е един български Бърни. Бърни не се става за един ден и с назначение: сенаторът е аутсайдер в партията, която би трябвало да го подкрепя. Социологическите проучвания сочеха, че той щеше да разгроми Доналд Тръмп на изборите през 2016 г., но влиятелните демократи предпочетоха загуба с Хилъри Клинтън, отколкото да дадат път на разпален социалист. Той влезе в политиката през 1981 г. като кмет на градчето Бърлингтън, а през 1990 г. стана първият социалист в Конгреса от половин век. В парламентарната история на САЩ няма независим политик, служил толкова дълго. По-важното е, че Сандърс и днес държи на принципите, които заяви в зората на политическата си кариера.  

Но може би най-голямата заслуга на 77-годишния вермонтец е, че в мътилката на президентските избори той не разцепи Демократическата партия, за да създаде собствено политическо движение. На крилете на феноменална популярност сред младите и цветнокожите избиратели, той не се поблазни от властта и направи крачка назад. Всъщност продължи напред във всекидневната борба за своите “малки” каузи: достойни заплати, здравеопазване за всички, политики за климата, човешки права. 

Сега да насочим поглед към редиците на българските политици да потърсим нещо, което наподобява Сандърс. Достойни хора там без съмнение има, но аналог на Бърни трудно ще намерим - не за друго, а защото България е болна от вождизъм. Имаме дефицит от лидери, които поставят ценностите и каузите над собствената си личност. Хората със силни принципи, но без болни амбиции и Макиавелски талант, по стар български обичай са изтикани в ъгъла. Партийният пейзаж в България е черга, изтъкана от многобройни микрокултове на личността. Това съответства, разбира се, на политическата грамотност на населението: мнозина избиратели с уж леви възгледи предпочитат да приветстват диктатор, отколкото да се доверят на демокрацията. 

Партийните инженери не искат и не могат да надскочат модела “вожд по сърцето на народа”. Онези имат генерал - ние ще им отвърнем с адмирал. Оня имал мускули - ние пък ще го ударим в гръб с чар и дипломи. Това са днес правилата и на пазара, и в политиката: няма значение колко струваш, важно е как ще те позиционират. Но силните личности, които правят пробив в политиката, не се подчиняват на правилата. Те следват вътрешния си компас и знаят накъде отиват, затова хората ги следват. След толкова експерименти с все по-съблазнителни вождове, може би левите у нас най-сетне могат да имат лидер, който вижда в себе си другар, а не началник. Лидер, който ще страни от властта, за да е по-близко до хората.