Памет
Талантът на Дякона
Апостолът е най-българското изречение, казано за святата ни Свобода
/ брой: 32
Апостолът на българската свобода е висока мярка за истински живот. Образът му на личност, проникната от нравствена красота, винаги ще изгрява като икона в дни на равносметка, в часове на откровение. Една карловска майка и бъдеща светица го родила, без да предполага, че го подарява на България и с подвига, и с мъченичеството му. Синеокият й син ще изпълни с радост не само хубостта на карловското семейство, но ще освети с надежда петвековния гнет и ще се превърне в дългоочаквано необратимо възкресение на цял народ.
Васил Левски влиза в Съзаклятието - Централния таен революционен комитет, проникнат от вярата до смърт да служи на идеалите и задачите му. Заклева се да му бъде верен и отдаде всичко от себе си - талант и действие - за да се увенчае с победа замислената от Съзаклятието свобода. Обрича се на житейски лишения и трезвост на ума, извисени до най-високата точка в температурата на човешкото битие - саможертвата. В същото време очаква от Съзаклятието (доколкото това е възможно) и то да го брани в часове на предателство и лична безизходица, с една дума - принадлежността да е взаимна.
Васил Левски като никой друг българин е дишал озона на саможертвата!
Припомням Клетвата на Наредата (Устава) на Българския революционен комитет, написан от Апостола и приет на Общо събрание в Букурещ през 1871 г.; припомням за тях, за да обърна нашето внимание най-вече на онези редове на Наредата, които почти не се тълкуват и винаги се отминават със студено безразличие и от историци, и от политици.
Стратегът на Българската национална революция, изтъкан от воля и смелост, добре е разбирал, че готовността за саможертва едва ли ще се изпълнява от всички, посветили се на делото, в навечерието и дните на кървавата буря.
Такъв е суровият път на обречените. Не всеки е белязан от дарбата да бъде строг и принципен най-вече към себе си. Защото животът на големите мъже също си има своя съпътстваща изненадваща сянка. Понякога в нея ляга смразяващият полъх на страха, макар постоянно да е отричан от героите. Именно затова ние, потомците, е време да се запитаме: дали истински разбираме изключителното прозрение на Левски за взаимността и двупосочната връзка в съдбата на отделния борец и мисията на колективното съзаклятие?
Личната нравствена конституция на Знаменосеца, Дякона, Светеца, Революционера, Апостола, наречен Левски, е необходима и актуална, особено в годините на увълчването на човека към човека, на ширещата се духовна пустош, на рухването на всичко свято до вчера и на всичко истинско днес. Саможертвата в името на другите като най-висша проява на човешкото съвършенство, общественото над личното, единството на думи и дела, за народното добруване, уважавайки приноса и възможностите на събрата до теб, са само част от великото наследство, което ни е оставил най-големият българин.
Портретът на Апостола украсява десетки държавни кабинети и хиляди класни стаи. Кабинетите се виждат. Често ги показват по телевизията. Но класните стаи са по-същностни. В тях момчетата и момичетата, без да им се натрапва образът му, дишат същия озонен въздух на вярата в доброто и родината. Кръстът на Левски е не само символ на човешката Голгота! Той е ежедневно, светло и топло присъствие в младите души, които, рано или късно, си казват думата за съдбата на държавата! Защото в тях не е полегнала ръждата на фалшиви нравствени постулати. Защото вървят към своята свобода без конюнктурни предпоставки и заблуди. Едно е Родина, друго - Държава!
Васил Левски идва на този свят в горещ юлски ден. Обесват го в мразовита февруарска утрин. Бащиният дом в Карлово е неговата обич и началото на живота. Смъртта край София е студената самота в края на пътя. Бесилката е отворена врата към свободата. И той винаги ще виси над прага й като набатна камбана. Като удивителна!
Най-голямата българска дарба, бликнала в Карлово и събрала волята на цели векове, е докрай осъществен талант. Или, както започва едно мое стихотворение, Васил Левски е най-българското изречение, казано за святата ни Свобода!