Свободомислещ и високонравствен

Навършващото се столетие от рождението на Валери Петров е подходящ повод да възкресим отново някои по-интересни страници от неговия толкова съдържателен житейски и творчески път. Роден е на 22 април 1920 г. в София. Изглежда, че в това има някаква символика - на тази дата в различни епохи са се появили на бял свят Шекспир и Ленин. Рожденото му име е Валери Нисим Меворах. Баща му, Нисим Меворах, е известен и дълбоко уважаван юрист и дипломат. Като преподавател по право в Софийския университет и адвокат се е радвал на заслужено уважение сред студентите, интелигенцията и целокупното ни гражданство. Респектирал е не само с високата си правна култура, но и с превъзходната си ерудиция по въпросите на изкуството и културата. В живота си винаги е защитавал непоклатимите си демократични възгледи, обществените стремежи и борби за социална справедливост. Нерядко е заставал и пред белия лист, отразявайки своите разбирания по важни социални проблеми, свързани с юридическата професия и динамичните обществени процеси. Неведнъж е навлизал в примамливата територия и на мерената реч - влечение, което ще бъде наследено и ще се превърне в съдба за изключително надарения му син. 

Майката на Валери - Мария Петрова - е гимназиална учителка по френски език и има голям принос не само за интелектуалното развитие, но и за високото нравствено възпитание на бъдещия голям поет и човек. Родителите са свързани в битов, духовен и социален план със столичната художествено-творческа интелигенция - нещо, което създава благоприятна атмосфера за успешното развитие на бъдещия голям литературен творец. А неговото дарование диша и възмъжава интелектуално в среда, в която общуват писатели, поети, художници, музиканти, артисти, говори се за нови прочетени издания, пиеси, театрални постановки, изложби и се чете в оригинал руска и европейска литература. Именно това предопределя до голяма степен впечатляващия духовен ръст на малкия голям човек.

Валери още в детско-юношеската си възраст под влияние на родителите си се потапя в света на френския и английския език, а за да се запознае и с езика на Данте и Леонардо да Винчи, учи средно образование в столичния италиански лицей. Там като гимназист пише и първата си поема "Птици към север", която се ражда под влияние на известния съветски поет Самуил Маршак. Тази дебютна поетична рожба на 15-годишния ученик обаче излиза от печат чак през 1938 г. с псевдонима Асен Раковски. По-късно официално се представя с фамилията на майка си - Петрова, поради предприетите от властта по онова време преследвания и гонения на евреите. Така успява да се прикрие, записва се студент по медицина в Софийския университет, където се включва като активен бонсист в протестните акции на академичната ни младеж. През 1944 г. завършва успешно висшето си образование и постъпва на работа като лекар в Рилския манастир. Закърмен обаче от ранното си детство с литература, младият медик не може да се сроди с професията на белите престилки и не след дълго го откриваме като редактор в Радио София.

Скоро името му нашумява като млад, многообещаващ литературен творец и още в началото на втората фаза на Отечествената война е мобилизиран за военен кореспондент. Заедно с Ламар, Веселин Ханчев, Младен Исаев и Радой Ралин заминава за фронта в Унгария. Там те непрекъснато са между бойците, наблюдават развоя на военните действия, които оживяват по страниците на издавания от тях в. "Фронтовак", отразявайки героизма на българския войник.

След войната се завръща в родината и загърбва окончателно лекарската професия. Потапя се с хъс в любимите си литературно-творчески води и още през 1945 г. го откриваме сред основателите на в. "Стършел", където работи отначало като заместник гл. редактор, а наскоро след това оглавява и редколегията на изданието чак до 1962 г. Постепенно присъствието му в литературното ни битие става все по-осезаемо. Достатъчно е само да припомним, че от 1940 до 1948 г. талантливото му перо дарява на литературата ни множество поеми, сред които "Палечко", "Детинство", "Край синьото море", "На път", "Тавански спомен", циклите "Нощ над Балкана", "Стари неща малко по новому", които се преиздават и привличат читателския интерес и до днес.

По това време името му на талантлив писател и поет става все по-популярно в писателските ни и обществени среди, поради което е изпратен в Рим, където работи в посолството ни като аташе по печата и културата. Този престой му дава възможност да опознае в по-голяма дълбочина духовните и социално-политическите процеси на запад, за което му помага участието в различни международни форуми в Америка, Франция, Швейцария и други страни. 

Завръщайки се отново в родината си, се отдава на интензивна литературно-творческа дейност, като същевременно работи като редактор в Студията за игрални филми  "Бояна" и в издателство "Български писател". Особено плодотворни за него са 60-те години. Така през 1961 г. усилията му са ознаменувани с известната му поема "В меката есен". В нея авторът е дал израз на чистосърдечните си откровени несъгласия с появилите се деформации в новата ни социалистическа действителност - явления, които се разминават със здравите му леви убеждения. Подобна тоналност откриваме и в книгата му "Дните, в които живеем" (1952). Появяват се издания със стихове, пиеси, пътеписи, сатиричният му сборник  "На смях" и мн. др.

В този период Валери Петров се нарежда и сред най-любимите ни автори за деца с великолепния си роман "Рицар без броня" (1965), по-късно с "Йо-хо-хо" (1981), които са екранизирани и не престават да вълнуват най-младата ни читателска и зрителска аудитория. Паралелно с това се изявява и като блестящ сценарист при създаването на кинотворби и за възрастни - "За възможността да се живее", "Един снимачен ден", "Всичко от нула" и др. А с пиесите си "Театър - любов моя", "Честна мускетарска" впечатли нашата общественост и с невероятния си драматургичен талант.

За съжаление през 70-те години Валери Петров беше заставен от тогавашната цензура да изпие чашата на огорчението за свободомислието си. През 1971 г.а на общо събрание на СБП се обсъжда и настойчиво се предлага да бъде приета декларация от името на родното ни писателство за категорично осъждане и отхвърляне решението на Международния комитет за присъждане на Нобелови награди, позволил си да удостои с това най-престижно отличие за литература съветския писател Александър Солженицин. Залата в началото се разшумява, но след малко потъва в тягостно мълчание, породено, разбира се, от този пореден тенденциозен акт. И съвсем очаквано се намират сред пишещите братя и хора, които сервилно подкрепят декларацията и заклеймяват съветския литературен ренегат, за да манифестират верноподанически чувства към управляващите тогава. Валери Петров обаче, разтърсен от дълбок вътрешен смут, развълнуван се надига и споделя тревогата си. "Вижте какво, - изтръгва с потреперващ недоумяващ глас той несъгласието си, - страхувам се, че в случая се подхожда твърде емоционално и прибързано. Нахвърляме се яростно върху един колега, който, струва ми се, не се познава добре като автор у нас. Аз не съм прочел и един ред от него. Не го познавам. Кажете ми на какво основание трябва да го обвинявам. Мисля, че е разумно да се пазим от подобни рисковани емоционални постъпки..." Успява да отрони само тези "нелицеприятни" за онова време думи и се отпуска все така дълбоко възмутен, уморен на стола. Огромният салон изведнъж се задавя от шумно недоумение, мнозина пускат изненадани добронамерени погледи, за да уловят пламналото му като ален божур лице. Неочаквано в негова подкрепа се изказват и Христо Ганев - бивш партизанин, авторитетен кинорежисьор, московски възпитаник, Гочо Гочев - известен наш театровед, поетите Благой Димитров и Марко Ганчев. За съжаление, с това се изчерпват възраженията, всички останали натискат столовете, споглеждат се плахо, тръпнат и дума не се решават да обелят. Смееш ли да вървиш срещу течението, колкото и недомислие да влачи то понякога? Послушните запазват спокойните си топли кресла, а инакомислещите са анатемосани, изключени от партията и уволнени от работа.

В продължение на цяло десетилетие Валери и прокажените му съмишленици се спасяват от сполетелите ги неволи кой както може. Доблестният син на д-р Меворах се затваря вкъщи, но не напуска нито за миг творческото си поприще. Хрумва му да се върне към Шекспир и започва да превежда някои от комедиите му. "Всъщност, - разказва поетът, - не съм избирал целия Шекспир. Насочих се към популярната му в чужбина пиеса "Сън в лятна нощ", която ми е любима. Работата потръгна и с ищах навлязох и в другите му комедии. Сетне се заех и с трагедиите му и така, без прекъсване, до края на театралните му творби." С не по-малък пиетет навлиза и в творчеството на други световноизвестни автори, предлагайки изискани преводи и на поетични творби от Киплинг, Блок, Жак Превер, Джани Родари, Гьоте и други представители на европейската изящна словесност.

За тази успешна разходка из световната литературна класика на най-ерудирания ни преводач помага отличното научно-практическо владеене на английски, френски, италиански, испански и руски език. Да не говорим за високата му обща култура и завидното му творческо дарование. А той гледаше всякога на превода като на едно много отговорно творческо дело, предявявайки високи изисквания към себе си. "Стараел съм се, - казва той, - да бъде колкото е възможно по-близо до автора, за да предам най-вярно не само смисъла и духа, но и буквата на оригинала."

В средите на художествено-творческата ни интелигенция Валери Петров се открояваше не само като изключително интелектуално, но и като високонравствено човешко явление. Кого ли не впечатляваше и кой ли не благоговееше пред неговата респектираща скромност, простота и отзивчивост, завладяващо благородство и неизчерпаема обич към хората! А безграничната преданост към социалистическите идеи и признателността на неговите съидейници навремето му отредиха място в ръководните органи на БСП и го удостоиха с депутатски мандат в Седмото Велико народно събрание. Общественикът обаче при него се оказа безсилен да заглуши гласа на голямото му творческо дарование.

Такъв го почувствах и по време на срещите и разговорите с него в дома му и в Пазарджик. Намирам за изключително полезни и за мен интервютата, които съм правел с него. Публикуването на двата ми разговора в печата се посрещна с очакван интерес, защото в тях звучеше неудържимата тревога, предизвикана от развилнялото се безумие. Постепенно преодолях първоначалното си стеснение от общуването с Валери Петров, след като той ме благоразположи, и започнах да го търся за размяна на мисли, разхождайки се из съвременното ни литературно битие. А големият поет умееше да оползотворява времето си, което винаги програмираше, но и никога не се е отнасял с пренебрежение към събеседниците си. И въпреки че беше плътно творчески ангажиран, отделяше време за срещи с колеги, читатели и почитатели не само в столицата, но и в провинцията. Не пренебрегваше и Пазарджик, отзоваваше се на отправените покани. Нашия град е посещавал няколко пъти, посрещан възторжено от местната културна общественост.

Паметна в духовния летопис на града ни ще остане и срещата, която организирах с него в Пазарджик на 17 юни 1994 г. Зала "Устрем" на Младежкия дом се оказа тясна да приюти многобройните му ценители от града и региона. Яко Молхов, известен литературен и филмов критик, един от най-близките му приятели и сподвижници, поразходи стълпилото се многолюдие из житейския и творчески път на забележителния гост, който пък предложи на въодушевената аудитория рецитал от свои нови, все още непубликувани стихове. Неговият дълбоко развълнуван глас сякаш взриви залата. Лицето на госта се оживи, плувна озарено в мека руменина, очите тутакси се замрежиха от напиращите горещи сълзи. А гласът, пресипнал, тръпнеше от необуздаемо вълнение и благодарност към стотиците почитатели. Такива мигове наистина остават незаличими.

В паметта ми се е запечатало завинаги и гостуването ми на 13 юли 1994 г. За пръв път прекрачвах прага на неговия дом на ул. "Елин Пелин" 8. Още с влизането вежливият домакин ме отведе в скромната му домашна творческа лаборатория. Рядко интелигентната му съпруга веднага с приветливо изражение поднесе на малка масичка за гости обичайното утринно кафе. Направи ми впечатление, че Валери го предпочиташе по навик студено, може би го освежаваше и ободряваше най-бързо. Приседнах възбуден, леко притеснен и погледът ми зашари нетърпеливо, с нескрито любопитство из работното място на любезния домакин. Очите ми привлякоха като магнит отрупаните с книги лавици наоколо. Сред това внушително богатство на родната ни книжнина бяха царствено разположени превъзходните му преводи на Шекспир, сред които посрещаше замислен всеки посетител портретът на гениалния английски драматург.

Валери Петров още живееше с нестихващите впечатления от топлото задушевно посещение в нашия град и се интересуваше от отзивите сред местната общественост. Скоро се потопихме в бързея на литературното битие.

Изтъркули се повече от четвърт век от онова свежо, дъхтящо на цъфнали липи юлско утро, а сякаш и сега ми се счува топлият му кротък напевен глас. А това беше глас на човек, който даряваше много огън и топлина в сърцата ни и се бореше неуморимо за по-добър и светъл ден на народа и отечеството ни.