Сръбската "Слава"

Днес няма да изрека тежки думи. Не че няма какво да споделя във времето на обърканите ни ценности, но след като наши политици ни на(газ)иха трайно с "Южен поток", не е лошо да разпуснем малко и с хубавите неща от живота. Отмина един от прекрасните ни християнски празници - Никулден. За братята сърби в съседство той предстои на 19-и поради следването от тях на Юлианския календар. Всъщност преклонението пред светеца е общо и традициите ни са близки, поради което няма с какво да ви изненадам. Сега обаче искам да ви запозная с нещо, което силно ме е впечатлявало в държавата на запад, досами нас. Именно "Свети Николай" голяма част от сърбите избират за свой семеен празник. Нарочват го от преклонение пред светеца, може би свързват датата със значимо събитие в живота именно на този ден или - по традиция от предците, която много тачат и за нищо не света не биха сменили.
 Този ден сърбите наричат "слава". Празнуват го обикновено два дни. В единия младите посрещат родителите и по-възрастните роднини, а на другия се веселят по-младите. Разбирайте го, както искате, но почитта към всички гости е на ниво като за най-голямо събитие в годината. В него няма преднамерена ритуалнист, официозност, показност, робуване на схеми, задължителни подаръци, които всяка година ти се повтарят до втръсване, време на идване и отиване. Има друго, което не съм срещал никъде из моите странствания по света. Почти фанатично преклонение пред семейството, дълбоко уважение към майката и съпругата, бащата, възрастните хора, децата, традициите, вярата, народа и... държавата. Всичко това се преплита в един необясним коктейл от радост, страст, пълна отдаденост, веселие, взаимност, разбирателство, другарство и почит. На този ден, а не примерно на Нова година, душите се разтварят най-пълно, изричат се съкровени истини, сетивата се насочват към ближния с много любов, търси се прошка от старите, но и признание от хората до теб, възпитават се децата в привързаност към родното, към техните създатели и създателите на техните създатели. С една дума - празнува се истински, по славянски шумно и дълго, и никой по комшийски на никого не прави забележка, защото ще дойде и неговият ден за "слава", когато тишината ще се взриви от роднинско и приятелско веселие, а понякога и от някой изстрел в тавана или от балкона. А че на този ден всички празнуват, си е чиста истина. Сърбите имат например приказка, че на "Свети Никола" (така наричат светеца там) половината държава "слави", а другата половина им е на гости.
Бил съм на не едно такова празненство. Поначало е проява на голямо признание да бъдеш поканен, защото присъстват само най-близките хора. Попаднеш ли обаче един път в кръга на призованите, осъзнаваш трайно, че наистина човекът неслучайно е на върха на хранителната верига. То не са вкусотии, естествено и риба, а песните, които не са една и две, та и пет, кънтят до зори. И всички ги знаят, отначало докрай. Говори се високо и ако не си живял по-дълго с тези хора, може и да останеш с впечатлението, че се надвикват. Те просто си говорят така и жестикулират, което е по-скоро белег на повишена емоционалност. Няма да съм искрен докрай, ако не кажа, че се псува мощно и цветисто, направо симпатично. А за импровизацията в попържните - да не говорим. Диапазонът там е невероятен и се простира от живописното описание в различни състояния на женски детеродни органи, та се стигне до волното им съчетаване с американски президенти и цели организации, като НАТО например. Понякога настава тишина и всички застават прави пред химна на бивша Югославия. Някои плачат! И има защо.
Няма да е пълна кратката ми притча без уличните музикални банди. Като стари хрътки те надушват безпогрешно къде се празнува и примамват компанията да ги покани с потпури от известни духови парчета. Често успяват, но и когато ангажиментът не се получи, са доволни от щедро дадените кулинарни радости и над 50-градусовата огнена течност. В този предимно ромски "бизнес" има обаче и солисти. Един от тях, наричаха го Перо, на всеки празник по обяд влизаше във вътрешния двор между три солидни сгради, в една от които живееше и моя милост. Покланяше се на всички страни със свалена ниско мека шапка, пооправяше очукания акордеон и... започваше. Прологът в репертоара беше патриотичен - "Марш на Дрина". След това за добро храносмилане преминаваше към виенските валсове, а накрая правеше някакъв микс от популярни турбо-фолк парчета. Завършваше също с нисък поклон в трите посоки. И ето ти чудо. От прозорците щедро летят монети, сипят се по оронените плочки и някак си тържествено звънтят, най-вече в ушите на Перо. "Бог здраве да ви дава, граждани", пожелава музикантът с шапка до сърцето и потъва в безистена на път към следващия двор.
Какво да се прави, празници по сръбски!