Справедливият гняв на публициста

Когато излезе първият том на "Гневни хроники", написах: "Стиснете ръката на Борис Данков за дързостта му да събере в томче публицистиката си в "Дума". Защото отпечатаното от него във вестника така преминава в друго "агрегатно състояние"; антрефилетата, както сам нарича творенията си, излизат от миналото и заживяват нов живот. И доказват, че истинският вестник не е само книжен носител на информация, но и нещо по-трайно и по-въздействащо. И още - че има морал в журналистиката."

Борето не си оставя коня в реката, продължи "да се гневи" и ето в ръцете на читателите е и вторият том на "Гневни хроники", издание отново на "Захарий Стоянов". Със заглавието си е уцелил десетката. Макар "хроники" да не е дума емоционално оцветена, тя напомня за нещичко от вестникарството, в което Борис Данков не поминуваше, то бе за него съдба. Неговите есета, статии, реплики и много често чистокръвни филипики, подредени и датирани в сборници, наречени скромно "хроники", се превръщат в художествен документ за мътните времена, в които българинът изпадна от каруцата на Бога, ако вземем назаем образа на Радичков. И точно затуй словото на Борис Данков не може да бъде друго освен "гневно", защото тия мътни времена, които може и безвремие да наречем, ще останат в историята като "темна темнилка". А още, Борето е човек с прям характер, казва каквото му е на устата, нему са чужди примиренчеството, угодничеството, нагаждачеството. Скрито-свито няма. Поетът в него може да бъде и друг - лиричен, трогателен, енигматичен дори, но вестникарят е воин, тореадор на публицистичното слово и нищо не може да възпре справедливия му гняв. Повече като че ли узнах за него, влизайки в "Колибарски сънища", стиховете в стихосбирката му ми подсказаха, че самотията в планината и трудното битие на колибарите, както и опитите това битие да се осмисли, градят характери, които силно любят и мразят. Но в публицистиката не е важна само тоналността, нашият автор е с богата ерудиция и с непресъхваща любознателност към литературата и изкуството, към културологията и народопсихологията, това умъдрява антрефилетата му и убеждава читателя в тезите му. Данков винаги е дишал въздух, наситен с идеи, неговата вярност към "лявото" не е сляпо подражание. Вождовете и партийната аристокрация не са по вкуса му, за него светая светих е идеалът. Не вади думите от джобовете си, реди ги с безпогрешен усет за смисъла и за въздействието на словото. 

Публицистът Борис Данков пи от извора на Стефан Продев и началните остри бележки в първия том бяха от славната рубрика "Ние пак сме тук!" - филипики за "неистовото пране на миналото", за събарянето на паметници и поругаването на исторически светини, за опитите да се зачеркне "позорното наследство" на социализма. Но тая "скулптурна революция" като че ли няма край. И пак Данков точи острото си перо срещу вандалите: "Ама то не бяха снобски халосии и политически извъртания, журналистически дърдорения и празнословни писания. Какъв "попарт" били сътворили неизвестните "майстори на графити" върху паметника на Съветската армия; колко много им приличали на руските воини "облеклата на американските комиксови герои".  

Много "гневни редове" публицистът е посветил на издевателствата на вандали над паметниците, на липсващото българско чувство за историзъм, на посегателствата върху националната ни памет, на опитите да се правят нови либерални и неомодернистични прочити на миналото, на пренаписването на учебниците по история и литература в услуга на "силните на деня", на посегателствата върху националната ни идентичност, на отцеругателството и родоотстъпничеството. Те са вик и срещу бездуховността и безпаметността, срещу лъжереформите в културата и реституцията на музеи и паметници.

Публицистичният усет на колегата Данков е в кръвта му от по-прежно време - още като журналист в "Народна младеж", в "Работническо дело" и като кореспондент на вестника във Варшава доказа това. Той дори отиде по-далеко, опита се да проучи отвътре българската публицистика - анкетира най-известните майстори в този жанр и издаде книга, която звучи като цялостно изследване. Така че той е пил от чисти извори на публицистиката. Читателите на "Дума" познават отлично Борис Данков от многогодишните му усилия в "Пегас"- единственото оцеляло приложение за литература и изкуство в печата. То надживя много други, може би защото е най-добре списваното издание от този род. Това не е моя оценка, а на цялото писателско войнство. Дори автори, на които редакторът на "Пегас"-а не е одобрявал текстове заради художествени слабости, не си кривят душата. Продължавам с "Пегас"-а, защото на неговата първа страница години наред се раждаха "гроздовете на гнева" на нашия човек. 

Ето няколко заглавия от втория том на гневните му хроники: "Какво не прозря Христо Ботев?", "Българските сериали кучета ги яли", "Вари го, жени го, все парвеню", "Тъпан за слепи и глухи", "Не лае куче на празна ясла", "Американците ряпа да ядат", "Четиво за ахмаци и султански бардаци", "Риза за бедния, бълха от богатия", "Как без малко не станах мормон", "Интересът и фесът", "Самоубиха България!", "Гавра с Вапцаров", "Товарищ Бойко, вы большой ученый", "Кон с капаци чете Вапцаров", "Яли, пили и... открили", "Дисниленд Борисов" "Мюнхаузен е жив", "Давутоглу и ибрикчиите", "Б. Б. върху килимчето на Ердоган", "Куче мъник джавка срещу Русия" и др. Заглавията подсказват колко е разнообразна тематиката в книгата. Ще се спра само на първото от споменатите. 

Нашият автор има дързостта да застане пред демографската пропаст, която зее пред България. Политици се правят, че не я забелязват. "Нелепо е, че народът ни продължава да тъне в бедност, отчаяние, в невежество и летаргия, без да подозира, че България стои над пропаст, страховита пропаст, в която, ако се оставим да се сринем, да пропаднем, може вкупом да се претопим и изчезнем..."

Такава е ролята на писателя патриот, да бие камбаната, да тревожи душите, да буди от летаргията... А на Данковото страстно родолюбие вярвам. Неговият патриотизъм не е професионалният, който става за алъш-вериш.

Ровейки се измежду заглавията в книгата, зърнах няколко от един тип: "Обрулената държава", "Асоциалната държава", "Държавата мащеха" и "Държавата Вувузелия". Ще рече, че Данков здравата се е заел да ни покаже в каква държава живеем. После окото ми се спря върху "Бедни-богати". Първите редове: "36 на сто българи, или 2,5 милиона души, живеят в т.нар. сива бедност..." Сиреч народът живее в несъстоятелност. Да продължавам ли?! Какво да се прави, като "Животът е другаде" (така се нарича известната книга на Милан Кундера).

Шпагата на Данков не ръждясва в канията, случващото се около нас често го кара да я размаха и да насочи острието й към едного или другиго. Тушовете му попадат, разбираемо, най-често в телата на президента, премиера, министрите, депутатите (обитатели на политическия бардак), но пробождат и партийни мижитурки, политически зомбита, мними демократи, набедени "европеисти", разнокалибрени реформатори, постмодернисти, лъжеисторици, пишман литературни критици и изкуствоведи, дървени философи, манипулатори на общественото съзнание... На словесната му шпага се нанизват и такива явления като раболепието, васалския синдром, парвенющината, мунчовщината, прогресиращата простотия (като "Биг Брадър"), бездарната пошлост, снобизмът и други нашенски гьонсуратщини.

В общия пъзел от словесни късове (те не са като парчета от баница, всеки от тях е завършено произведение) не бих подминал на едра тропоска антрефилетата за гаврите с българския език, за латинизацията на родното слово, за сепаратистките идеи за обособяване на "помашки език" и "помашки етнос", за съдбата на книгата и обременеността й с ДДС, за ролята на Историята (слугиня или метреса!), в защита на Поезията (тя не е популярна банка!) и т.н. В книгата има блестящи есета като "Илия Бешков и нашето време", "Добре че не е жив Алеко", "Анадолски сън", "Вечният Ботев", "Апостоле????", "Отваряйте си очите" (по есето "Разбунтуваният човек" на Албер Камю), "Прочетете поне Чомски", "Гражданинът Валери", "Къде сте, поети от аудитория 272?", "Препрочитайки Канети" и др., които разкриват ерудицията, литературната култура, мъдростта на автора, но и умението му пестеливо, точно и убедително да реди думите така, че да удивлява.

Борис Данков воюва със скопските "историчари" и пишман "филолози", за да им рече: "Вземете си Александър Македонски, но не крадете нашата история!". Край Вардара излиза пиратско издание на роман на Димитър Талев на "македонски" и Борис Данков веднага реагира, посягат и върху Вапцаров, и нашият човек не им остава длъжен.

Трудно сдържа Борето гнева си, когато се сблъсква с гаврите с Ботев, Левски Вазов, Яворов, има поредица от блестящи филипики срещу посегателствата към Вапцаров от чужди и свои. Данков воюва неотстъпно както срещу пошлостта и комерсиализирането, така и срещу проявите на нихилизъм, отродяване и обезбългаряване. Но не губи вярата си в интелигенцията. Убеден е, че е обречена на вечна вражда с властта, но както казва Сергей Михалков, тя все пак е "иконостасът на нацията". Публицистиката е и летопис, на Борис Данков му се наложи да летописва "кърджалийското и даалийското време, в което изстрадваме хероически демокрацията".