След Лим и по-нататък...

Късно вечерта на 4 април 2004-а в кореспондентския пункт на БТА в Белград се обади колегата ми от Националното радио Николай Кръстев. Беше много развълнуван и каза, че чул съобщение за катастрофирал наш автобус някъде към Черна гора. Така започна тази кошмарна нощ, в която двете стари информационни институции на България се посветиха изцяло на осведомяването за невероятната трагедия с пропадналия в река Лим автобус, отнел живота на дванадесет български дечица. Повярвайте ми, с дълбока мъка в продължение на много дни и нощи предавахме своите  информации в София, разбирайки добре, че всеобхватното осветляване на страшното събитие ще бъде част от осъзнаването на жестоката истина най-вече за родителите и близките на без време напусналите света чисти души. Но очевидно такава е кармата на професията - да се изправяш и пред грозната страна на живота и независимо от емоциите, понякога раздиращи съзнанието, да останеш верен на призванието си да информираш.
Страшните факти от вечерните часове на този четвърти ден на април преди десет години са добре известни. Едва ли е необходимо да ги повтарям, пък и след толкова време има опасност да изпадна в субективно тълкуване на събитието, от което едва ли някой има полза. Не съм в състояние да не споделя обаче за невероятната съпричастност и пълна отдаденост на хората от Гостун, Бело поле и Приеполе. Оказалите се първи на мястото на трагедията местни жители буквално се хвърлят в ледените почти зимни води на пълноводната Лим. Без да се щадят, спасяват човешки същества, рискуват с още по-голяма настървеност, когато разбират, че в превърналия се в ламаринен ковчег автобус има деца. Това са обикновени хора, но с необикновени сърца. Те не редят думите красиво, те просто постъпиха красиво в кошмарната нощ. По братски - защо да не кажа, по балкански всеотдайни бяха и в Приеполе, и в Бело поле. Всички, от медицинските екипи до обикновените жители, бяха съпричастни с болката, искаха да помогнат, а и плачеха с покрусените от мъка родители на загиналите.
Наистина трогателна беше тази съседска солидарност, за съжаление проявена в резултат на една трагедия.
На мястото на инцидента днес се издига тъжен мемориал "Ангелите от Лим". При откриването му не дълго след катастрофата присъстваха президентите на България, Сърбия и Черна гора, а сега на десетата годишнина - външните министри. Явно трагедията провокира импулс за взаимодействие, за обединяване, за търсене на близост в действително трудното за всички ни време. Закономерно в прояви от подобен вид и на такова ниво има и протоколен елемент. Но за хората, които пряко или косвено се докоснаха до случая с автобуса-убиец, непосредственото общуване се превърна в традиция. В живата смесица от чувства важно място заемат освен признателността, но и взаимното уважение, почитта и не на последно място - приятелството.
Неведнъж съм наблюдавал мястото на трагедията край селището Гостун от височината, където злополучният автобус се свлича неконтролируемо по сипея към бушуващата вода. Странна река е Лим. Не е широка, а е пълноводна със сапфирено зеленикав цвят, подсказващ немалка дълбочина. След извирането си в Черна гора навлиза за малко на албанска територия, след това се връща обратно при черногорците и продължава през Сърбия, за да завърши своя път в пълноводната Дрина в Босна и Херцеговина. Тази мощна и с необикновено красив каньон река заедно с голямата Сава се влива в трансевропейския Дунав, който минава и край Свищов, града на ангелите от Лим. И за някаква утеха, макар че за родителите такава няма, нека си представим, че душите на децата все пак са се завърнали, носени от бурните балкански води в родния град при техните близки.
Споменах за Дрина, посвоему прекрасна, но и тъжна река. Нейните брегове бяха свидетели на нечувано насилие по време на Босненската трагедия от 1992 до 1994 г. - най-кървавата след Втората световна война. А колко талантливо описва живота в миналото точно там в своя прекрасен роман "Мост на Дрина" първият балкански нобелистът за литература Иво Андрич. Струва си да вникнем и в неговата мисъл: "От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни... те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло". Дали не си струва да градим повече мостове в себе си и помежду си в отреденото ни райско кътче балканска земя. А не да се сплотяваме само при нещастие.
Може би е наивно, но си струва да помислим върху това, и то точно десет години след трагедията в Лим. Преди да ни глобализират окончателно и безвъзвратно!