В Петицата

Времето се постопли, ограниченията бяха охлабени, хората свикнаха с пандемията, "населението" на трамвай 5 видимо се увеличи и лудите, бездомните и просяците се завърнаха в "Петицата".

Това са онези по-специфични постоянни обитатели на трамвая, които ни карат да се отвръщаме от тях, да страним, да се правим, че не ги виждаме, не че винаги е възможно, да не им обръщаме внимание, защото техният свят и нашият свят вече не са едно и също и не можем да се разберем. Невидимите-видими около нас. Едни от 50-те хиляди, които пътуват всеки ден с "Петицата". 

Имам един любимец. Наричам го "Ще убия човек". Срещам го рядко. "Ще убия човек", много едър и здрав мъж, се качва винаги от последната врата. Повечето луди и просяците, бездомните, които често миришат ужасно, почти винаги се качват от последната врата, в края на мотрисата. На опашката. Бедните в "Петицата" също се качват отзад. Циганите от "Чистота"-та, като се качват, за да отидат да метат следващата спирка, дори отпред да са влезли в трамвая, пак отиват най-отзад, все едно това място им е отредено. Там има и най-много хора с анцузи. Не, не става дума за спортуващи. "Ще убия човек" също винаги носи анцуг. 

Наричам го така, защото това крещи, когато се качва. В началото е стряскащо, но човек свиква. То с Бойко Борисов свикнахме, какво остава за "Ще убия човек". Освен това напълно съм убеден, че "Ще убия човек" няма да убие никого. Тия, дето реално убиват, изобщо не го съобщават на света. Още повече, че "Ще убия човек" реално има респект от властите. Един път, докато викаше, се качи контрола и тоя едър мъж стана по-тих от мишка и се сви. Страшно нещо е да видите как се свива човек, който горе-долу е "два на два". Някъде изчезна тоя човек.

На другия полюс е Тихия луд. Това е възрастен човек. Мърмори си под носа някакви безсмислици. Не ми пречи, дори когато седи зад мен. Виж, има един персонаж, напълно е наред, дето се е научил, че може да гледа телевизия по телефона и смята, че като пътува в "Петицата", се намира в хола си. Така научавам редица неща, които изобщо не държа да знам. Тихия луд никога не говори по телефона. Дори не зная дали има такъв. Това обаче не може да се каже за останалите обитатели, на които, поне наглед, главите им са наред.

Имаше една леля, дето я заварих на спирка "Планинец" да говори по телефона, та чак до Съдебната палата. Това горе-долу е цялото протежение на линията. Четиринадесет километра. Луда работа. От друга страна, това далеч не е рекорд, виждал съм и по-потресни неща. Една италианка като "захапа" телефона на гарата в Неапол, пусна го чак като слизахме в Рим. Два часа! Добре, че пътувахме с влак-стрела. После питат откъде се раждала агресията в съвременното общество.

Веднъж пътувах с Тихия луд и видях как двама шофьори се сбиха на едно кръстовище. Единият шофьор наби другия. Излезе от колата, хвърли му две крошета през отворения прозорец, върна се в автомобила и... кой от къде е. А зад мен Тихия луд продължаваше да си мърмори и в този момент предпочитах неговата компания. 

Има една двойка, която идва някъде от "Княжево" и винаги слиза на пазара в "Красно село". Баща и син. Синът е огромен мъжага като "Ще убия човек", но е кротък като Тихия луд. Облечен е с анцуг. Баща му е нисък на ръст и слаб, на възраст около 70-те. Когато наближат спирката си, синът започва да нервничи, бащата го укротява с рязък тон. Дрехите им издават, че са бедни хора. Богат луд в "Петицата" не съм видял. Всички са бедни. Вярно е, че бедността не е порок, но бедността убива и е спорно кое е по-лошото - дали да те умъртви душевно или физически. 

Когато пътувам с бащата и сина, не ме напуска въпросът какво ще се случи с този голям човек, след като Господ прибере родителите му? Кой ще го успокоява, когато пътува в трамвая? 

Разбира се, знаем всички проблеми. Няма регистри на психичноболните, драматично не достигат психиатри и помощен персонал, не се проследява дали си пият лекарства, нямат пари за лекарства, това е страшна драма за семействата им и за близките, и за околните, и най-често те са сами в нея. 

И какво от това, че знаем? Какъв смисъл има цялото това знание, след като ситуацията не се променя? След като тези хора стават все повече дори в една трамвайна линия. Отскоро имаме и рускоговорящ луд, от кротките, но не го разнасяйте много, че ще кажат, че е част от хибридната война на Кремъл. Усещането за безсмисленост на полаганите усилия се засилва, когато се сблъскваш със случай като онзи на бременното лудо момиче. 

Качи се на Съдебната палата. Не помня къде слезе. На всяка спирка звънеше на майка си, за да й каже докъде е стигнала. След това се извиняваше на висок глас, почти истерично, на хората около себе си. Сигурно са я учили, че в превозно средство не бива да се говори по телефон. Пътниците избягваха да гледат момичето, освен една жена, която го успокояваше, че всичко е наред и не ни смущава. Всъщност ни смущаваше, при това много. Стоях до това момиче и ме обземаше пълна безнадеждност и безпомощност. Какво да кажеш, кому да го кажеш, защо изобщо да го казваш? 

Една позната пуска често във Фейсбук снимки на отблъскващи неща - разбити улици и тротоари, кучешки лайна по детски площадки, и ги придружава с лаконичен надпис: "Тука е така". 

Да. Тука е така, само защото някъде другаде е иначе. По-иначе. Убедените сме в това, защото иначе защо ще бягаме от тази страна. Тук се учим, че лудите не са луди, а психичноболни или хора с ментални увреждания, циганите не са цигани, а роми, инвалидите станаха хора с увреждания, бедните - социално слаби. И за спазването на това преименуване се следи строго. Лакирането на действителността подменя справянето с проблемите. И така е почти във всичко. Но нито лудите намаляват, нито инвалидите имат достоен живот, нито спасихме циганите от маргинализацията, нито бедните стават по-малко. 

Тука е така. Будизмът е новата ни религия. Животът е страдание и свиквайте с това. Универсално оправдание да не се променя нищо. 

Описаното по-горе не е обобщен образ на "населението" на "Петицата". То е като всяко друго в градския транспорт. Умълчано, умислено, нервно, взряно в екрана на телефона, много рядко в някоя книга, най-често в една точка. 

Описаното е мизерна част от това пътуващо общество, на която не обръщаме внимание, защото ни отвращава. Или защото дори се боим от нея. От тях. Невидимите-видими. Невидими за институциите, за политиките. И видими за околните, които обаче се опитват да не ги гледат. 

Както се опитват да не гледат и мъжете с нездраво зачервени лица, с пластмасови бутилки с евтино бяло вино и бира, които пият от сутринта и не се смущават да го правят пред другите, докато се возят. Или малко "по-богатите" от тях, от чиито джобове стърчат малки бутилки с евтина водка. Или бездомниците, които зимата направо живеят в трамвая на топло и опашката на "Петицата" често е незаета, защото никой нито иска да седи до вмирисаните им тела, нито да се разправя с тях. Тука животът е страдание и туйто.

Гледам да седя отзад в "Петицата". Така мога да наблюдавам трамвая по цялата му дължина. Отпред не ми е комфортно. Опитвам се винаги да чета. Дори когато съм прав. Веднъж един седнал човек ми предложи мястото си, за да си чета спокойно. Беше най-задното място на трамвая. Последната седалка. Беше крайно необичайно. Нито съм възрастен, макар че най-ужасното нещо, чуто дотук в трамвая, бе, когато девойче се обърна към мен с "чичо", нито съм с увреждане. Или поне не ми личи. И до днес помня какво четях - "Капитан Дюк" - сборник разкази от Александър Грин в превод на Атанас Далчев. 

Един от разказите се нарича "Възвърнатият ад". Главният герой, журналистът Галиен Марк, отегчен и изморен от действителността, си пожелава да оглупее, кръгозорът му да стане ограничен, иска да е смахнат. "Навярно, добре е човек да си изгуби разсъдъка - казвах си аз, като се мъчех да си представя загадъчното състояние на душевно болния..." Това му желание се сбъдва. Той губи способността си за изострено възприемане на реалността. Но в същото време: "Изглеждаше, че нищо не е в сила да наруши безграничното ми щастливо равновесие." 

Загубил предишното си Аз, Галиен е изоставен от любимата си и излиза от "щастливото равновесие", когато намира своя стара недовършена злободневна статия и тя го възвръща към това, което е смятал за ад. Т.е. към истинския живот.

Ние нямаме лукса някой писател да нареди нещата вместо нас и да допише розов финал. Такъв засега не се очертава. Но ако искате нещо да промените, като за начало излезте от "щастливото си равновесие" и се огледайте наоколо. Може пък нещо да ви смути и възмути.