Режисирам и играя спектакли по мои стихове

Ясен ВАСИЛЕВ е роден през 1988 г. в София. В момента учи драматургия в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Той е миналогодишният носител на наградата на публиката на "София: поетики" - единственият фестивал за съвременна поезия у нас. Ясен за две години печели 22 конкурса, както признава в интервю за ДУМА младият автор, който скоро е завършил и втората си книга. Тя се очаква на книжния ни пазар през тази година. Дебютната му стихосбирка, която се казва "Сляп виси безкрая" (заглавието е цитат на Гео Милев), излиза през 2009 г. от издателство "Хермес".

- Как се насочи към поезията и драматургията?
- Занимавам се сериозно с писане и представяне на поезия от две-три години.  Иначе прописах още от много малък, буквално откакто се научих да пиша. В края на август м.г. спечелих наградата на фестивала за съвременна българска поезия "София: поетики". Публиката гласува и ме избра за свой фаворит сред 40 популярни български поети. Фокусът бе не толкова върху качествата на стихотворението, колкото върху начина, по който се изпълнява. През 2009-а излезе първата ми стихосбирка "Сляп виси безкрая" с награда от издателство "Хермес". Завърших и втората си книга - "Андрогин", която ще се появи през тази година.
Иначе представянето на лириката на Запад е известно като Слам поезия, това е течение, което през 1984 г. се заражда и става поп културен феномен.
- Какво е характерно за него?
- Това е по-скоро начин за представяне на поезията и вливане на нова енергия в нея. Идеята е да се покаже, че поезията не е скучна, академична или само за отбран кръг от хора. Тя може да бъде динамична, интересна и достъпна за голяма публика. Важен е начинът, по който се представя, начинът, по който изглеждаш, как говориш... Започнах да правя литературни представяния, като работя с различни музиканти за постигането на органично цяло между текст и музика. Осъществих две представления в Театралната работилница "Сфумато", които в продължение на две поредни години се играха, като последното от тях се казва "Хляб и зрелища". Режисирам и изпълнявам спектаклите, които са по мои стихотворения.
- Все по-малко хора се интересуват от поезия. Ти защо избра да пишеш именно поезия?
- Знаех, че трябва да е нещо, свързано с писане. Започнах с разкази в гимназията - много мрачни и потискащи, после под влияние на Гео Милев прописах и поезия. Той е моят учител в писането, той казва, че изкуството е синтез и трябва да се борави с минимум средства, с минимум думи и да се изразяват максимум неща. Постепенно преобразувах тези разкази, свивах ги, докато в един момент   станаха на стихотворения. Създадох много нови текстове и неусетно се появи първата ми книга, която е посветена на Гео Милев.
Първоначално учих една година славянска филология в Софийския университет, защото си мислех, че това е специалността, която един писател трябва да изучава, но имаше съвсем малко литература, никакво творчество, затова напуснах. После ме приеха драматургия в НАТФИЗ... Тя е свързана с творчество, с писане на сценарии, на различни текстове, които после оживяват на сцената. Може би това ми е повлияло, защото, когато пиша поезия, си представям, че тя ще бъде изпълнявана, а не  просто затворена между кориците и четена самотно. Искам всичко, което пиша, по някакъв начин да бъде надграждано и изпълнявано, да получава плът.
- Какви теми те вълнуват? За какво пишеш?
- При първата книга си мислех, че мога да пиша за неща, които не съм преживял и се впечатлявах от произведения на изкуството, от други книги и автори, пиеси, филми, музика, получавах от тях вдъхновение и пишех. Въобразявах си дълго време популярната теза, че авторът е мъртъв, че читателят сам интерпретира прочетеното. По-късно осъзнах, че всяко стихотворение, написано от мен, е маркер на преживяване, което ми се е случило в даден момент - много лично и дълбоко. Прегърнах тази идея за новата ми книга, в която наистина всичко е личен опит и се стремя да бъда максимално искрен. Защото, когато си сто процента искрен, се получава!
- Лесно ли се издава поезия у нас, ако си млад автор?
- Трудно е, а аз го направих по стар класически начин. Първо се ориентирах към  литературни четения, като се надявах, че така ще бъда забелязан. Така и стана, особено след като спечелих конкурса "София: поетики" фокусът на вниманието бе насочен към мен, а изпълнението на творбите ми привлече публиката. В началото изпращах текстове съвсем на шега, но се случи, че за две години спечелих 22 конкурса. Нещата сякаш сами потръгнаха, победих и в надпреварата на ИК "Хермес", която издава за награда първа книга на дебютиращ автор, така излезе "Сляп виси безкрая". Смятам, че не е невъзможно млад поет да издава в България, но трябва да си много упорит, да не се отказваш, въпреки че има моменти на отчаяние, в които се питаш какъв е смисълът и дали си струва да продължиш. Знам, че, ако се откажеш, със сигурност нищо няма да излезе. Аз лично си казвам, че няма какво друго да правя, това е моят избор.   
- Писането ли е твоята мечта?
- Нямам много ясна представа, по-скоро имам усещането, че попрището ми ще е в областта на изкуствата - писането и изпълнението. Освен поезията, работя и върху пиеса, но още не знам какво ще стане. Преди четири години, ако ме бяхте питали дали ще пиша стихотворения, никога не бих отговорил "да". Нещата се случват сами, тръгваш с една идея, а се получава друго, исках да напиша роман, а излезе стихосбирка... Нищо не изключвам като възможност.
- А в България ли виждаш своята реализация като поет?
- Не искам да се ограничавам само до България. Ако имам възможност, бих живял тук половин година, а през останалото време - в чужбина. Но у нас, каквото и да говорят, определено има шансове за младите да действат в областта на културата, защото много неща тук въобще не са се случили и ние, българите, можем да бъдем първи, което не е за подценяване. Бях скоро в Париж, много мислех за това и стигнах до извода, че у нас нито капитализмът, нито културата още са се случили наистина... На Запад ми е стори, че има някаква преумора, емоционално изхабяване, ужасно фокусиране върху бизнеса, индустрията и ако има добри идеи, те се раждат в момента тук, поне така мисля, или тепърва ще се раждат. Българите имат много песимистичен поглед за действителността, аз мисля, че има надежда.
- Какво мислиш за приемствеността между млади и стари в литературата?
- Всяка литература се пише във връзка с вече написани текстове, но аз се опитвам да се уча само от мъртви автори и гении. Никой от живите не може да ми бъде учител.
- Защо? Не ти ли въздействат?
- Не, въздействат ми, но смятам, че трябва да се уча от тези, които вече са получили литературно признание.
- Какво ти е мнението за постмодернизма?
- Най-популярната теза на постмодернизма, която властва, е, че всичко е написано и няма нищо ново. Въпросът е как ти ще поставиш своя собствен акцент върху произведението си и как ще го представиш - не какво, а как! Като че ли сега това е важното. В моята първа книга в определена степен правя точно това - играя си с културни изрази, цитирам други автори, освен Гео Милев, има препратки към Салвадор Дали, който е моят идол. Това, което не ми харесва в постмодернизма (и за това си мисля, че приключва), е цялата несериозност, привидната игра, постоянната ерудиция. Нещата остават затворени за много малък кръг от хора, има ирония, която е признак на тъга,  безсмислие...                                          
- Кои са любимите ти автори?
- Казах за Гео Милев, от световната литература - Борхес, който препрочитам постоянно и всеки път му се удивлявам. Салвадор Дали също много ме впечатлява и вдъхновява като личност и цялостно присъствие в културата.
- Обичаш ли да четеш?
- Да, макар че напоследък заради НАТФИЗ не ми остава много време за четене. Любовта към книгата се измества повече към сцената. Мисля, че това е алтернативата. Литературата пак си остава литература, но ако младите хора не искат да посегнат към нея, книгата ще дойде при тях, т.е. поетът и неговите текстове трябва да са неделими. Да бъдат тъждествени, авторът с цялото си същество трябва да застава зад творбите си. Аз зная всичките си текстове наизуст и искам да ги изпълнявам. 
- Какво ти дава поезията, зарежда ли те с оптимизъм?
- От една страна, поезията е някакво преосмисляне. Не бих казал терапия, защото за много хора писането е преодоляване на негативни емоции. Аз по-скоро преосмислям изводи, до които съм достигнал, и ги използвам като послания в стихотворенията си. Интересно е, че по-рано пишех мрачни и потискащи разкази и се чудех защо, но когато прописах поезия, овладях стила си, овладях думите и се научих да контролирам себе си. При разказа не можеш абсолютно да контролираш сюжета. В поезията аз контролирам думите и в момента, в който се научих да владея езика, се научих да контролирам и себе си. Това ми даде контрол и върху живота, нещата потръгнаха.