16 Ноември 2024събота14:28 ч.

Неизвестно за известното

Приятели - врагове, врагове - приятели

Един многозначителен епизод от Руско-турската война през 1877-1878 г., който навежда на размишление и на интересни изводи

/ брой: 174

автор:Иван Вълов

visibility 5226

Като едно от най-големите исторически събития от края на ХIХ столетие Руско-турската война през 1877-1878 г. е изпълнена с много премеждия за милиони хора. От нейния изход се вълнуват не само воюващите страни и народите на Балканския полуостров, които очакват да получат най-после освобождението си от вековното отоманско владичество, но и европейските държави. Всички те - Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия и най-вече Великобритания, си имат свои планове. Във войната са въвлечени явно и тайно държавни глави, правителства, политици, дипломати, разузнавателни служби, вестници и списания. Но най-пряко чувстват войната ония, които участват в нея - армиите на двете воюващи страни, народите на територията, където се водят близо две години сражения на живот и смърт.
Добре опознават войната и една друга категория участници в нея - военните кореспонденти. Именно чрез тези писатели, журналисти и художници, които са около 200 на брой и са дошли от почти всички държави в света, обществеността има възможност да узнава всичко за войната. Най-много са кореспондентите, причислени към руската армия - около 150. Но те не липсват и в армията на другата воюваща страна, като около десетина от тях стават свидетели на величието и драмата на прославения турски стратег Осман паша.
После, когато отмине бурята, ще дойде времето на спомените, на романите и повестите, на картините със сюжети от войната, които ще потресат със силата на изобразената в тях жестокост извънредно много хора...
Епизодът, за който ще стане дума, е привлякъл вниманието на няколко руски военни кореспонденти, които придружават отряда на генерал Гурко. Събитията се развиват около месец и половина преди Осман паша да капитулира пред руската армия при безуспешния му опит да разкъса блокадата около Плевен. В основата на разказаната случка са използвани мемоарите на руския военен кореспондент Всеволод Крестовски от книгата му "Двадцать месяцев в Действующий армий (1877-1878)", архивни материали от Руско-турската война.

Октомври 1877 г. се оказа необичайно студен и мъглив. Влагата пронизваше до кости воюващите и от двете страни - руската и турската. По цели дни мъглата в бяло-сивата си непрогледност обгръщаше всичко и царуваше властно по поречията на реките Искър, Вит и Огоста. Случайно ли още през септември, когато се водеха преговорите между руския главнокомандващ княз Николай Николаевич, братът на император Александър II, и Осман паша за прибиране труповете на убитите и погребването им след сраженията на 11 и 12 същия месец, турските офицери се бяха оплакали от лошото време. Тогава те се бяха разговорили с руския преводач Николай Макеев, докато той чакаше отговора на пашата. Като доскорошен служител в цариградското руско посолство Макеев говореше превъзходно турски език и в негово лице турските офицери от щаба на Осман паша бяха намерили чудесен събеседник.
- Как вашите войници и офицери понасят студа и тези непрестанни дъждове? - го бяха попитали те. - Защото за нас те са по-страшни от глада.
Всъщност истинският глад за турската армия щеше да дойде чак след месец, когато беше прерязан каналът, откъдето идваше снабдяването с провизии - шосето от София за Плевен. Но това щеше да стане в края на октомври, а тогава Макеев, сърбайки вкусното турско кафе в щаба на Осман паша, беше отговорил:
- Ние в Русия сме свикнали на студ...
Истината беше, че и за руските войници студеното време и мъглите не бяха желани гости. С тази разлика, че те често ги превръщаха в свои съюзници, възползваха се от тях. За съжаление това не можа да се случи в кръвопролитните сражения за Горни Дъбрик и Телиш, които станаха от 24 до 28 октомври.
Войниците на ген. Гурко прегазиха през нощта река Вит над Рагьовата воденица, спускайки се от Йени Бъркач и налетяха стръвно като многохилядно ято от орли върху турците. Те разчитаха на мъглата и на изненадата. Но мъглата се вдигна рано тази заран, някъде около пладне, а турските позиции бяха добре защитени, за да бъдат превзети с изненада.
Войниците на ген. Ахмед-Хивзи, който показа, че неслучайно го сочеха между най-добре подготвените и храбри турски офицери, имаха в ръцете си и най-модерното английско, френско и германско оръжие и отблъскваха много пъти през първия ден от сраженията атаките на руснаците. Само за един ден бяха убити повече от 2 хиляди войници и офицери. И все пак Ахмед-Хивзи паша бе принуден да се предаде на ген. Гурко. Отдадоха му почести на уважение, каквито се полагат на достоен противник, но той многократно бе повтарял, че съжалява дето е останал жив.
Два дни по-късно бе сломена съпротивата и на турците при село Телиш, които по заповед на ген. Гурко бяха обстрелвани в продължение на два часа и половина с около сто артилерийски оръдия. Ген. Исмаил-Хакки паша стана пленник заедно с всичките си офицери и войници. За свое оправдание той, усмихвайки се, бе казал:
- Щом се предаде моят началник Ахмед-Хивзи паша, щом като той намери за нужно да се предаде при Горни Дъбник, то аз не виждам защо също да не капитулирам?... Подчиненият винаги и във всичко е длъжен да взема пример от добрия началник, а Ахмед-Хивзи - да го пази Аллах! - е най-достойният от достойните! Ние, като подчинени, бяхме длъжни да последваме неговия разумен пример. Това изискваше даже самата дисциплина.
Ген. Гурко, който уважаваше храбрите противници, не споделяше подобни откровения и затова се отнесе твърде хладно към задоволството на ген. Хакки паша и към усмивките му, с които той удостояваше всички руски офицери.
Между многото пленени турски офицери бързо привлече вниманието един от тях, може би най-възрастният. Пръв го беше открил Николай Макеев.
- Това е един прекалено симпатичен човек, който най-малко прилича на офицер. Господа, бих желал да се запознаете с Али ефенди! - говореше с възторг Николай Дмитриевич на своите приятели.
И не само препоръчваше турския пленен офицер, но и бързаше да отведе при него любопитните военни кореспонденти. Изненадата беше наистина голяма.
Той очароваше своите събеседници най-първо с почетната си възраст, тъй като наближаваше 70 години, с благодушния израз на лицето си, одухотворено от безхитростност, доброта и детска чистота. Всички го наричаха просто Али ефенди.
Чинът му беше твърде скромен за възрастта - капитан. Настанен беше в землянка заедно с още двама други турски офицери пленници, но докато те прекарваха по-голямата част от денонощието в непробуден сън, той седеше кръстато върху малко килимче.
На руските посетители веднага направи впечатление фактът, че Али ефенди няма нищо друго при себе си освен униформата си - нито с какво да се завие, нито какво да облече във влажните и студени октомврийски дни и нощи.
- Али ефенди, къде е твоят багаж, нямаш ли кожух? - още при първото си посещение го беше попитал Макеев.
- Имах багаж, имах, мой паша: макар и не много, но имах топла фланела имах, кожухче, одеяло... всичко това го имах, паша мой, имах и тютюн, а сега нямам нищо... изчезна... Иншаллах!...
- Как така, как е могло да изчезне?
- Иншаллах, мой паша!... Срам ме е да кажа, как и кога стана това... срамно и съвестно...
- Нима някой от нашите войници е посегнал на имуществото ви? - попита чрез Макеев военният кореспондент Всеволод Крестовски, с поруменяло от смущение лице.
Руското командване беше издало заповед, с която се забраняваше и то със заплаха от смъртно наказание да се ограбва имуществото на пленниците и да се проявяват каквито и да било жестокости върху тях. Но всичко можеше да се случи и това именно безпокоеше не само Крестовски и Макеев, но и останалите руски офицери, които участваха в разговора с пленения турски капитан.
- О, не, не! - решително бе възразил старикът. - Не, мой паша! Предай на този благороден и достопочтен мой гост, че аз нито за миг не съм си помислил нищо лошо за руския войник... Не, руският войник, също както и турският войник, е честен; но за срам и нещастие у нас има крадци, това са черкезите! Аз, по Божия воля капитан от артилерията, по време на сражението се намирах в батареята при моите оръдия, където останах и до края... Когато черкезите подразбрали, че работата отива към капитулация, те се спуснали да тършуват по нашите землянки и шатри и докато ние се съвещавахме при бригадния генерал Исмаил-Хакки, тези негодяи ограбили всичко у нас, даже наранили при това с кинжалите си много от нашите слуги...
Този разказ развълнува руските офицери и още до вечерта в землянката на Али ефенди бяха доставени: топла вълнена фланела, дебели чорапи, килимче, на което той да седи, одеяло. Освен това му бяха подарени няколко калъпа тютюн, цигарена хартия, а също и няколко пачки цигари.
Старецът извънредно много се бе трогнал от тези подаръци, които в сегашното му положение имаха значение на вещи от първа необходимост.
- О, благодаря ви, благодаря ви! - бе възкликнал той, стискайки подред ръцете на офицерите и кореспондентите. - Моите врагове, мои най-добри приятели! Нима това не е чудо?! Поданиците на моя падишах, моите бойни другари ме ограбиха, а неприятелят изведнъж неочаквано ме снабдява мене, бедният старик, с всичко необходимо!... Приятели - врагове, врагове - приятели! Удивителни неща ни разкрива волята на Аллаха! Удивителни неща! И за какво наистина е тази война между нас?!...
Руските офицери имаха готов отговор за всичките тези недоумения на добрия човек. Той искрено се беше натъжил, когато му разказваха за жестокостите, които бе извършил сред българското население Шефкет паша и за мародерствата върху телата на руските войници, направени от негови сънародници при Горни Дъбник и Телиш.
- Що се отнася до мен, аз никога не съм убивал и не съм грабил. Моят свят е друг. Моят свят - това е поезията и музиката... Ритми и звуци, звуци и ритми - ето моят свят, господа!... Другото аз не познавам...
- О, ти си бил поет, Али ефенди! - не сдържа удивлението си руският военен кореспондент княз Шаховски, който преди войната бе дипломат в руското посолство в Цариград.
- Да, поет, а още повече музикант - отвърна с някаква тъжна усмивка пленникът.
И като че ли, за да потвърди това свое качество, бе затананикал с развълнувания си старчески глас различни мелодии, между които и от произведения на Моцарт, Лист, Росини, Доницети, Верди...
- Но аз все пак се стремях - поясни той - не към подражание на великите образци, а мечтаех за пресъздаването на нашата собствена народна турска музика и на нейните достойнства, които впрочем Европа не знае, а и не иска да знае... Всеки народ има своята поезия и музика и всеки народ има да каже на света нещо ново...
На всички, които посещаваха Али ефенди, им правеше впечатление, че когато говореше, той просто се преобразяваше. Изчезваше слабостта и хилавостта му, той изправяше главата си, а жестовете му ставаха изведнъж някак по-силни и убедителни.
Старецът изпадна в истински възторг, когато му подариха чисти нотни листове, молив и свирка. Възползвайки се от доброто му настроение, той се радваше като дете, един от гостите му го попита:
- Али ефенди, ти си толкова млад и чист по душа, кажи ни на колко години си?
- О, дълго живях под слънцето! С милостта на Аллах скоро ще навърша седемдесет.
- А колко години си на военна служба?
- Карам петдесет и първата. От най-ранното юношество до тази минута аз служа на моите султани, нито веднъж не съм излизал в оставка...
- Но защо имаш толкова малък чин? Ти си само "Колъ-агасы", капитан по нашему?
Старецът вдигна рамене:
- Уви! От малък още не ми върви!
...Като прекара известно време в Бохот, където беше настанена Главната квартира на руското командване, Али ефенди заедно с останалите турски пленници бе изпратен в Русия. Сбогувайки се с многото свои нови приятели и като записваше имената им за спомен, той непрекъснато повтаряше:
- Приятели - врагове, врагове - приятели! Мога ли някога да забравя това чудесно съпоставяне! Не врагове, а приятели намерих аз в тази война...


Поклон пред освободителите - Плевен, паркът "Ген.В.Н.Лавров"


"Панихида", худ. Василий Верешчагин


Посрещане с хляб и сол


Битката при Шейново, худ. Алексей Кившенко


Ген. Едуард Тотлебен - победителят при Плевен


"Апотеоз на войната", худ. Василий Верешчагин


След петмесечна обсада Плевен пада. Осман паша признава капитулацията и предава сабята си на ген. Иван Ганецки


Български доброволец предава пленен от него турски офицер на руското командване


Турска част се изтегля от Плевен
 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 1133

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 1119

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 1128

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 1196

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 1106

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 1183

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 1043

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 1176

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 1135

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 1127

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 1069

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ