Туберкулоза на духа

Не само Денят на българската просвета и култура е добър повод да поразсъждаваме за културата по принцип. Не за онази култура, натъкмена върху кула от слонова кост високо над горчилката на живота, подобно на парче сметанов сладолед върху клечка. Не и за културата и писмеността, отстоявана от равноапостолните братя Кирил и Методий и извисила се тържествуващо над папските постулати на триезичната догма. Не и за културата на нашето Национално възраждане, нито дори за социалистическата ни култура. Изобщо не за културното ни наследство, което сме го получили даром от своите достойни предшественици. Иска ми се да помислим за това как ние самите съхраняваме и развиваме това наследство, за характера на нашата съвременна култура, чийто образ сме призвани да изваем ние, днешните хора, с личния пример на живота си, с делата си, с мечтите си.
Нека най-напред да си припомним политическата аксиома, че в класовото общество културата има класов характер, а духовната култура е отражение на условията, които диктува материалният живот; нейното съдържание и характер се определят от икономическия строй на обществото. Та каквото е обществено-политическото развитие на нашето съвремие, такава е културата ни. През последните 23 години на неизбродим преходен период България изгуби своята политическа и културна идентичност. Парламентарният и икономическият модел, който нашите конюнктурни политици ни натрапват, е всъщност унизителен юлар, с който изстискват до задушаване силите ни. Всъщност такава е волята открай време на великите сили, включително и на презокеанската суперсила. Този позорен, но твърде удобен за чужди интереси, юлар обезличава напълно страната ни, превръща я в нескопосен подражател и в послушен политически сателит.
За съжаление такова е и лицето на родната ни съвременна култура, а резултатът е тъжен и песимистичен - затваряни стотици читалища с традиции, някои от които са осмислени прагматично като бази на частни фирми, пустеещи училища, десетки хиляди деца, напускащи всяка година класните стаи, а неграмотността - тази туберкулоза на духа, се шири все по-тревожно и безнадеждно.
Още през първите години на така наречената "демокрация" стабилните държавни издателства - светилници на знанието и културата в продължение на десетилетия наред, бяха закривани едно след друго. Нароиха се на тяхно място множество частни издателства, но нищожна част от тях успяха да се задържат за по-дълго върху тясната и кална пътечка на родния ни книжен пазар. Българската литература беше обречена на тежко и безкомпромисно съществуване - без протекции и национални грижи. Нямаше никакви компромиси дори за онези, дръзнали да създават периодични издания и книжнина за най-малките. В държавния модел, натъкмен според представите и интересите на седесари, начело с "многознаещия" икономист Иван Костов, вдигна ръце не само от литературата, но и изобщо от изкуството. Ролята на обективната художествена и литературна критика беше обезличена. Издателствата, които печатат всичко срещу необходимото заплащане, нямат интерес от безкомпромисна обективна оценка за индустрията, създавана от неуморни графомани и самозванци, себеизтъкващи се без свян като поети и писатели. В този бълвоч от нискокачествена литература, издавана безкритично, четящият човек, е объркан и обезверен в търсенето на истинските художествено стойностни произведения. Впрочем младите поколения през годините на "демократичния" преход водят тежка борба за физическото си оцеляване, а между мрачните стени на тунела, в който все още не се вижда спасителна светлинка, те се лутат обезверени, без да имат потребност от четене или от досег с изкуство.
В условията на захаросана и напудрена безкритичност идентични процеси протичат в областта на изобразителното изкуство и музиката, където подражателството и наглите кражби на интелектуална собственост се ширят ненаказани, глазирани от самоцелно хвалебствени отзиви в периодичните печатни издания.
Подобна тенденция наблюдаваме в архитектурното изкуство, наложено в големите градове на страната ни. Мнозина проектанти и строителни предприемачи натрупаха милиони до началото на икономическата криза, реализирайки помпозни подражателни многофункционални сгради, бизнес центрове или снобарски комплекси от затворен тип, в които основен компонент в силуета им са стъклените фасади, оказали се днес откровени символи на обемно-пространствената пластическа безвкусица и на амбициозната мащабна посредственост.
Същевременно изкуството на социалистическия реализъм се оказва интересно както за мнозина изкуствоведи, така и за широката световна общественост. В София дори беше направен опит да бъдат събрани на едно място характерни артефакти от епохата на социализма в открития сравнително наскоро Музей на социалистическото изкуство. Усилено се работи пък по проект за утвърждаването на целия Димитровград - вдъхновена рожба на победилата социалистическа революция, в световна дестинация на така наречения "тоталитарен туризъм".
Тези достижения на социалистическото изкуство обаче са в нашето социалистическо минало. Днес обществото ни се нуждае жизнено от своя актуална култура, която да бъде носител на висока художествена стойност. Само такава култура може да бъде истинско оръжие за възпитание на трудещите се. Вдъхновител на нейните творци е възможно да бъде единствено силното комунистическо движение, а не свенливият офисен комунизъм. Комунистическо движение, което да обединява по улици и площади вярващи в идеите му хора, търсещи упорито своята социална справедливост. Активното комунистическо движение, намиращо общ език и съпричастност с обществото, би бил истински пример и вдъхновение за редица талантливи творци. В това ни убеждава недвусмислено старата, изпитана в борбата за справедливост, политическа аксиома: в класовото общество културата има класов характер.