Няма давност за бурето барут

Интервю на Oлга Маркова,
доктор на кинознанието

С Горан Паскалевич се познавам още от 1976 г., когато с дебюта си в игралното кино "Пазачът на плажа през зимата" спечели на Берлинале наградата на ФИПРЕССИ. Тогава в едно кафене проведохме дълъг разговор за киното, който спонтанно продължи в годините: в София, в Солун и пак в София. И колкото и странно да звучи, въпреки изтеклото време, позициите ни за смисъла и мисията на седмото изкуство, както и за спецификата на Балканския регион остават същите. Може би затова ми е лесно и приятно да контактувам с този ерудиран и деликатен човек, който е в златната четворка на сръбското кино (заедно с Емир Кустурица, Душан Макавеев и Пуриша Джорджевич).
В деня на закриването на официалната програма на тазгодишния "София филм фест" Горан Паскалевич отново уважи нашите зрители - той лично представи на специална прожекция една от най-успешните си и провокативни творби "Буре барут" (1998) - екранизация по известната едноименна пиеса на македонския писател Деян Дуковски. А съсценаристи, освен автора и режисьора, са Филип Давид и Зоран Андрич. Макар и показана у нас преди десет години, творбата (завоювала приза на ФИПРЕССИ във Венеция и Европейската филмова награда) имаше същия взривен ефект както тогава: аудиторията "заля" режисьора с въпроси и той не пропусна нито един от тях, включително и казионните. Всъщност от 2001 г. насам в рамките на фестивала са прожектирани всичките му филми и предизвикаха изключителен интерес.
"За жалост не бях гледал постановката на пиесата "Буре барут" в Белградския театър, тъй като тогава живеех в Париж - започна Горан Паскалевич. - Драмата много ме развълнува и купих правата й. Отидох в Белград, за да напиша сценария заедно с Дуковски. Това бе стартът..."

- В наши дни бурето барут продължава ли да ни заплашва с избухване?
- Не мога да ви успокоя. Бурето барут винаги има социална основа. Нощта в Белград, изпълнена с насилие, в която се пресичат съдбите на двадесетина души в средата на 90-те години, днес не би била по-спокойна. Ситуацията в никакъв случай не е по-уютна. Навсякъде те дебне предателство, мъст, вандализъм. Национализмът у нас продължава да вилнее. Всъщност аз избягах именно от него.
- През 1992-ра напускате Югославия, а в 1998-а се връщате в нея да снимате този филм. След реализацията му попадате в топ класацията на авторитетното списание "Variety" за един от петте режисьори на 2001 г., в компанията на Нийл Джордан, Стивън Содърбърг, Едуард Йънг и Ласе Халстрьом. Твърде значимо отличие за режисьор, който идва от Балканите. Трудно ли е за творец от нашия регион да достигне до такова признание?
- Според мен качествен филм може да бъде оценен навсякъде, без значение откъде идва. Хората по света не са много различни един от друг. Проблемите им - също. Важното е да ги уловиш и предадеш на екрана така, че да предизвикат тръпка, вълнение. Никога не са ме интересували маргинални, локални истории. Смисълът на изкуството е да проникне в общочовешки теми и идеи. В САЩ филмът ми "Буре барут" бе гледан от огромен брой зрители. Дори когато не усещаха точно сръбската атмосфера и чувството за хумор, те разбираха проблемите, които им бяха близки. У нас обаче остро ме критикуваха, че съм показал Сърбия в лоша светлина. Всъщност персонажите и събитията бяха реални, разбира се, доразвити с художествена измислица... Самият аз не обичам плакатните творби: никога на първи план не се занимавам с политика. Тя би трябвало да е вътре в контекста и публиката да достигне до нея чрез съучастие.
- Винаги работите с големи актьори. Различен ли е подходът ви към тях?
- Разбира се. Колкото са по-талантливи актьорите, толкова градусът на емоцията на екрана е по-висок. Когато снимам с Мики Манойлович, който е свикнал да разсъждава, предвиждам 5-6 дубъла на неговите епизоди, докато за импулсивния Лазар Ристовски 1-2 са достатъчни. С големи професионалисти се работи леко и с удоволствие: разбираш се с една дума. Много от тях с радост съм лансирал.

След образованието, което получава в известната Школа за кино и телевизия (1967-1971) към Академията за изпълнителски изкуства в Прага (ФАМУ), Горан Паскалевич започва кариерата си с документални и късометражни филми, които постепенно достигат числото 30. Неговата чувствителност се оказва твърде отзивчива мембрана за важни и опасни социални явления. Той изявява особен интерес към по-беззащитни човешки същества: деца, старци, аутсайдери... Явно чрез техните съдби проблемите на обществото прозвучават още по-драстично, по-красноречиво. Документалното кино го научава да търси автентизма, достоверността на историите и характерите, които ще последват и в 15-те му игрални творби - "И дните отминават" (1979), "Неуловимото лято на 1968-а" (1984), "Ангел-хранител" (1987), "Аржентинско танго" (1992), "Америка на някой друг" (1995), "Как Хари се превърна в дърво" (2001). Обикновено на три-четири години той изненадва с ново произведение, изпълнено със символи, в което често се прокрадват тъжни нотки, хумор и трагикомизъм, характерни за югославското кино. Започват да "валят" и филмовите отличия в Кан, Берлин, Венеция, Торонто, сред които призът "SIGNIS" и признанието на публиката в Сан Себастиан за "Сън в зимна нощ" (2004), закрил тогавашния "София филм фест"; "Гран при" на МКФ във Валядолид, където Лазар Ристовски получава наградата за най-добра мъжка роля, както и наградата на публиката на Фестроя за "Оптимисти" (2006). Почитателите на нашия най-значим кинофестивал познават художественото майсторство на Горан Паскалевич и от филмите му "Меден месец" (2009), отличен с наградата на публиката на Солунския международен кинофорум, и "Как Хари се превърна в дърво", сниман в Ирландия.

- Какво беше разпространението на тази метафорична творба в Сърбия?
- Добро: над шест хиляди зрители можаха да я видят.
- В "Меден месец" албанската и сръбската двойка не са добре дошли в Европа, въпреки глобалния стремеж към обединяване на страните от Стария континент. Какво да правим?
- Да съборим тази бариера с всички сили, включително и с копродукции. Искрено вярвам в силата на регионалните копродукции. Балканите имат твърде любопитни, значими и поучителни истории, които могат да разкажат на света.
- В цялото си творчество изявявате предпочитание към задушевния, интимния разказ, който постепенно добива общочовешки измерения; прераства в ярка метафора. От скромната история в първия ви дигитален филм "Сън в зимна нощ" достигаме до метафората за колективния аутизъм, в който всички вече сме влезли някак незабелязано.
- Тази творба започнахме заедно с Лазар Ристовски, почти на шега, само със сто хиляди евро. Постепенно нещата се наместваха... Затова съветът ми към младите режисьори е: ако имате какво да кажете на хората, грабвайте камерите и снимайте. Дигиталният начин е по-лек, а и по-евтин. Ако дълго чакате и избирате, може и да не дочакате!
- Споменахте, че подготвяте едновременно два проекта за Холокоста, 1941 г.: високо- и нискобюджетен. Става дума за копродукция между Франция, Германия и Сърбия. Защо отново тази тема?
- Ужасен съм, че с всеки изминал ден расте ултрадясната вълна в Европа. Все по-чести са проявите на ксенофобия и национализъм. Пречупени кръстове и свастики се виждат къде ли не... Създадохме филми за Милошевич - това обаче далеч не е достатъчно. Всъщност ние го избрахме, той не бе сам. Така че всички носим вина. Крайно време е да почувстваме собствената си вина. Не е патриотизъм да лъжеш в името на родината. Трябва да разберем своите грешки - тази тема я започнах в "Сън в зимна нощ". Национализмът, който очевидно се завръща, е голяма заплаха за цялото човечество.
- Можем ли да му противостоим с културна политика и с изкуство?
- Култура означава национално оцеляване и идентичност. Именно това е нашата цел. За жалост правителствата не разбират тази проста истина. Те усещат само силата и властта на парите, което води до оскотяване.
- В сръбското кино, включително и във вашето, често се прокрадват черен хумор и ирония, които не само бродират характеристиките на персонажите, но и приобщават зрителя към проблемите.
- Бих казал, че чувството за хумор е в кръвта ни. Наша национална черта е да се смеем даже и когато страдаме. Така реагираме на съдбоносните събития и проблеми.
- Доколкото зная, единият от синовете ви - Владимир Паскалевич, върви по вашия път. След три документални филма миналото лято гледахме и успешния му игрален дебют "Дяволският град", в който отново Лазар Ристовски изгради чудесен образ.
- Радвам се, че ви харесва. Всъщност младите вървят по свой път и никак не обичат да им се месим.
- Как мислите - защо наричат Балканите "барутен погреб на Европа"?
- Този етикет не е случаен. Нашият полуостров е твърде специфична територия: на крачка от Византийската империя и от католическия свят; с разностранна и богата култура. Но самото смесване на културни пластове и системи крие опасност от възникване на национализъм, който у нас достигна небивали размери. Тезата на Милошевич, че сърбите са над всичко и над всички, е пагубна. Тя е своеобразно буре барут - предизвиква експлозия.
- Коя е по-лошата черта на балканеца: гордостта или стремежът към мъст?
- Що се отнася до сърбите, най-неприятната ни характеристика е, че в "кафаната" на думи сме велики революционери, крещим, държим речи, пием, пеем, а когато излезем на улицата - хич ни няма, въобще не действаме.
- Като в пиеса на абсурда. И ние сме същите...
- Напоследък стана модерно всички да се кръстят, а не знаят нищо за бога. Както, помните, по време на комунизма религията беше изгонена от училището. Възпитаваха ни в безверие. А само вярата дава надежда! Сега берем плодовете на дългогодишното безверие.
- Все пак, според вас, ще успеят ли хората на Балканите да заживеят като останалите европейци?
- Трябва да мине време, за да се преодолее ужасната корупция, в която тънем. Дано успеем да загърбим девиза "От членството в партията към членството в мафията"! Става дума за унизителен манталитет...
- А кое е най-симпатичното за балканците?
- Че имат много свободно време.