Има ли разковниче за векуване

В най-горещия августовски ден за четвърти път се опитвам да разбера има ли разковниче за векуване. Отговор отново не получих, както и при разговорите ми с баба Милка от Сливница, с проф. Жана Николова-Гълъбова и с банскалията дядо Дине - Костадин Иванов Хаджистоянов.
В дома на ул. "Климент Охридски" в Габрово ме посрещат усмихнатият внук Тодор Димитров и дядо Иван Геджиков. Столетието не е оставило много видими следи, пощадило е осанката и паметта му и трудно ще му дадеш 80-85 години. Внукът показва циментираното предния ден от дядото стъпало пред новата част на къщата. В антрето ме изненадва препълнената с книги библиотека. Личи си - те не за показ, а за четене са събирани години.
Дядото пък се смее, че лесно ще се разберем, нали на един светия сме кръстени и двамата. Радва се на раздумката да сподели какво днес на сърцето му най-много тежи. Разпитва за родителите ми, с ясна мисъл нарежда стари спомени.
Съвсем млада майката овдовяла с две деца. Задомила се за млад вдовец от с. Горна Росица с малко момиченце. В почерненото от съдбата семейство през 1910 г. се ражда сестрата Дона, а Иван - на 19.III.1912 г. Как се изхранва с шестте декара неплодородна земя многолюдна челяд? Родителите отрано приучават децата да помагат у дома и по чуждите ниви. Не стигат парите за учение и едва изкарало втори прогимназиален клас (по новому - шести) момчето тръгва пеш с майка си към Габрово, подгонено от сиромашията. Става чираче в кръчмата на Васил Бойкин.
Така започват чирашките неволи на будното селянче. Една година по-късно сам се глави в казиното на Иван Спиридонов-Аркашката. Поработил и в смесен магазин. След чирпанското земетресение тръгнал по строежите, най-първо в Пловдивско.
- Не е за спомняне на какво се нагледах - цяло село потънало в земята, всички на голата поляна останали. Там и ние, дюлгерите, спяхме. И на строежа на плевенската мъжка гимназия бях. Митарствата по строежите продължиха в Казанлък, Чирпан. През 1932-а се озовах в Бургас. Запознах се с комуниста Христо Орловски. Сприятелихме се, по приказките се разбрахме, че еднакво на живота гледаме. Участвах в нелегални събрания, подпомагах не само с пари нелегални. След години с Орловски отново се срещнахме в Габрово, преди да стане партизанин. Дойде време и в казармата да вляза. Изкарах школа за запасни подофицери, произведоха ме командир на първо оръдие в гаубична батарея - продължава разказа си столетникът.
Срещнал и любовта и през февруари 1936 г. с хубавата Кера от родното му село Горна Росица стават семейство.
- Шейсет години се водихме - въздиша Геджика и нови спомени реди как в мъгла жънали, на нивичката спали, как на следващото лято градушка паднала и нищо не взели, та поели с Кера към Габрово.
Тя започнала работа във фабрика "Принц Кирил" и спяла в общежитието, а той едва си намерил препитание в памукопредачницата на Димитър Пенчев. Подслонил се на две сандъчета под навес. Оставил Кера сама и тръгнал през 1939-а градинар в Сърбия да става, дано повече пари напечели. Видял каква е мизерия и там, при какви условия ще работи, къде ще спи и на третия ден хайде обратно, към Габрово. С лишения, гладуване посъбрали парици и купили място на потъналия в трънаци баир.
- Не питай как на четири ръце се строи. Стъкмихме две стаички и през 1942-а запас ме взеха за осем месеца.
Ненарадвал се на жена и сина Богомил, отново тръгва през 1944-а запас.
- Озовахме се в Македония, на 12 км от Скопие. Окупатори. Що там се преживе, за голяма книга е. Лашнаха ни към Куманово, а пред града ни пресрещна колона от 12 немски танка, ще ни обезоръжават. Тогава от командира на батареята Чолаков взех поуката: "Жив с оръжие на противника никога не се предавай." И друго ни съветваше: самообладание, самообладание да има в боя.
В България дойде 9 септември, а в Македония български войници въшлясват. Не знаем на кой хал сме. В раницата си имах цивилни дрехи и реших да се връщам. Дълго е за разправяне как до Габрово се добрах.
Замисля се дядо Иван, приканва да си взема от любимите му бонбони и шоколадови бисквити, а аз отново включвам диктофона:
- Животът ми започна с чирашки хляб и дюлгерлък. Знаят ли управниците ни от последните 20 години какво бе преди 9 септември 1944 г. да си фабричен работник, да се молиш за работа на чорбаджиите. Десет години прекарах в дараците на вълнено-текстилния комбинат "Георги Генев". И в национализираната трикотажна фабрика в кв. "Палаузово" бях. Опитах и в строителството, разширявахме път, скала просичахме да се прокара паропровод. Наумих си да вляза в задругата на каруцарите към "Топливо", купих си кон и каруца. Тежък занаят е каруцарлъкът. Приемах на гарата вагони за "Топливо" и без да ми напомня началството, внимавах да не се краде, нищо да не се пилее...
Тъй, с отговорност към семейството и работата, продължил животът на Иван Геджиков. Казва, че преживял толкова управления и нарежда гневни думи:
- Нямам образование, но преценката ми е, че покрай сухото гори и мокрото. Такъв айдутлук, безотговорност от държавата не съм виждал. Как не ги е срам и горните, и габровските управници - колко и какви фабрики, заводи имаше в нашия Манчестер - Габрово, а и тях, и всичко в България разсипаха. В "Г. Генов" колко хиляди работници бяхме и къде ли не се изнасяха от хубави по-хубави вълнени платове. А другите габровски и на България предприятия къде са. Продадоха на хората труда. Разпиляха се българи по света. Изгониха елита на държавата, бъдещето на държавата. Не сме слепи и глухи, виждаме как за милион и половина се купува вила колкото цяла резиденция - откъде, кога си спечелил тия пари? Аз съм работил цял ден за 30-35 лв. на месец! Сринаха до основи фабрики, продадоха и камъните, и хората, аргати по чужбина да стават. Няма закони за големите крадци, за убийците. Къде са братя Галеви, кой и защо ги изпусна. Питам - какво за хората, за работниците направи Бойко Борисов досега. Нашите направиха селата китни, тези ги събориха. Затриват хубавата България. Абе, готова фабрика, защо я събаряш? Готов печен хляб, защо го хвърляш? Не се крия, не се пазя. През 1944-а станах комунист и сам в квартала да остана, не изменям на идеите си. Едно зная - всеки да отговаря пред закона, да има отново конфискация.
Вълнува се и с право дядо Иван. Задава въпроси, които мнозина от страх не смеят на глас да изрекат. Но кой да чуе и него, и безработните, гладните пенсионери, унижените млади хора.
- Всичко, що виждаш у дома, с труд е направено, де мой, де на жената, сега и на Тошката. Събрахме се с Кера в гладни години с наследство общо 3 декара. Заедно какво ли не преживяхме - почина през 1995-а. Човек знае 2 и 200. Голяма работа е семейството. Има ли разбирателство, има и живот. Казват, че от работа не се богатее, а се гърбавее. Помоему не е вярно. когато двама работят и са с еднакви разбирания, добрува се, те с много неща са богати. Наше богатство станаха децата, внуците ни, гордея се с тях. Доволен съм от моя живот. Не пуша, ако сръбна чашка ракия от 50 грама, ще е по празник, с гости. Не мога да се нахваля със сина - инженера Богомил, жена му, двете им деца. Добър ми е и Тошката, не ме оставя. В моя живот никой не ме е хранил, обличал. Не ми трябват пари, имам и да помагам. Сам съм по цял ден. Натисна копчето и се залъгвам с телевизията. Гледам "Дързост и красота", интересна ми е и играта "Сделка или не". До преди две години много четях, де книга, де вестник. Жена ми бе любителка на историческите книги. Тя ми разкаже какво е прочела, на другата вечер аз споделя докъде съм стигнал в книгата. Кера много се вълнуваше от романа на Вазов "Под игото". Спомняхме си и разказите на дядо Божан, дядо на неин братовчед. Участвал е в боевете през Руско-турската война на връх "Св. Никола". Там камъне и дърве, както го е описал поетът, са хвърляли срещу турците... Ей го телевизора, чуя ли наша народна музика, сърцето ми затрептява. Аз съм играч от класа - да ти се похваля. Защо не ги играят хората както трябва. Не ги разбирам това обработките на народните песни, хора, ръченици - изкуствена работа става... Питаш как се стигат сто години. Зная ли как. Работя, откакто се помня. Като живееш с добро между хората, трудиш ли се, не усещаш кога и тая, и тая година се е изнизала. По никоя линия не е разпределено, че ще живееш толкова и толкова години, ще векуваш. Животът невинаги е справедлив. Станах на 100 години, а справедливо ли е на 3 май т.г. да загубя Светослав, преди това и Богомил. Радват ме внуците, добри, учени са. Човек и на моите години се нуждае от добра дума, разбиране от другар до себе си, та и на 100 години да живее с отворени очи към света...