Сурва, сурва весела година

1 януари - Нова година. Василовден
6 януари - Св. Богоявление. Йордановден
7 януари - Св. Йоан Кръстител. Ивановден
17 януари - Преп. Антоний Велики. Антоновден
18 януари - Св. Атанасий и Кирил Александрийски. Атанасовден
21 януари - Бабинден


Тайнството на трите колела

Новата година се нарича от нашия народ и Сурваки. Характерно за този празник е сурвакането. То се изпълнява от сурвакари - момчета от най-малки до 15-16-годишни. Сутринта на Нова година момчетата сурвакари удрят със сурвачките си родители и други близки вкъщи, след това посещават и други къщи - на роднини и приятели. При сурвакането изказват пожеланията си:
Сурва, сурва година,
весела година!
Пълен клас на нива,
жълт мамул на леса...
А какво ли означава самата дума Сурваки (Нова година) и нейните производни?
Ние смятаме, че думата Сурваки и производните й трябва да се свържат с чувашкия език - прекият продължител на древния български език: "сюре" означава идвам, ходя, яздя, пътешествам. И благопожеланието на сурвакарите добива смисъл като "Идва, идва (нова) година (да бъде) весела година!"
Защо сурвачките, обаче, се правят точно от дряново дърво?
Защото дряновото дърво е много жилаво, цъфти най-рано и дренките зреят най-късно - всичко това като символ на сила и трайност. Горните две най-къси разклонения на сурвачката се плетат на колело, а също средното и най-долното. Така се образуват три колела - горе е най-малкото, в средата - по-голямото, долу, при дръжката, е най-голямото. След като са сплетени, колелата се украсяват с пари, дребни кравайчета, пуканки, пъстри панделки и хартийки. 
Всичко това крие в себе си някаква символика. Истината трябва да се търси в предхристиянската българска история. Свързан с Нова година, обичаят следва да се съобразява с българската Нова година. Тя започва от деня на зимното слънцестояние - от астрономическото начало на зимата, по съвременното летоброене 22 декември. Заради това колелата на сурвакниците са три - най-горе Земята, по-долу - Юпитер, а най-голямото колело е Слънцето.
                                
(Йордан Вълчев - "Сурваки и сурвачки", 1983)

Хвърляне на кръста

На Богоявление (Одокръще) голямо театро бе хвърлянето на кръста в реката. Дълбок сняг скрипти под стъпките. Дърво и камък се пука от студ. Реката замръзнала. Целият град се изсипва на брега. Помня, краката ми вкочанени, не ги усещам. Първо с брадви секат леда. Образува се голяма, черна дупка, обточена с бял скреж. Тогавашните моржове се събличат по долни гащи с дълги крачоли и подскачат като петли на снега, сякаш върху нажежена тава. Попът пее, от устата му се кълби пара, като че ли брадата му расте и се разприда по вятъра. Той замахва с широк ръкав. Сребърният кръст блясва във въздуха и цамбурва във водата. Голите безумци са вече в дупката на реката, главите им мигновено изчезват от погледите, гмурват се чак до дъното. Водата кипи от мехури.
Долу, в ледените дълбини, се води бой на живот и смърт. Всеки се мъчи да изтръгне кръста от ръцете, които първи са го докопали. Боричкането не се вижда, но публиката от зяпачи има достатъчно въображение да си го представи. Дори тежкият божи кръст служи за оръжие: щастливецът, който го е изтръгнал от пясъчното дъно, замахва с него по главите на нахалниците, дето се мъчат да му отнемат плячката. Лошо е, ако се случи във водовъртеж. Най-после една ръка се подава от чернозелената дупка сред белия, ръбест лед. Вик от стотици гърла: "Кръста! Кръста!" 
Голтаците, червени като раци, изскачат един през друг и бегом към хамама, който е наблизо. Всички си представяме блаженството - как се хопват от ледената река право в замъглената от пара турска баня, как се лисват пълни тасове с вряла вода по замръзналата им кожа...
                 
(Блага Димитрова - "Отломки от спомени", 1982)


Поклон пред Великата богиня-майка

Бабинден идваше след Богоявление и Ивановден като да пообуздае мъжките щуротии и да утвърди един от най-древните празници, в който се е отдавало почит към Великата богиня-майка, дала живот на света. За жената-майка в този ден няма друг по-голям храм от дома на Бабата - селската акушерка, която й "бабувала" при раждането.
"Всяка жена, добила рожба - пише Стою Шишков в началото на ХХ век - става рано сутринта, взема един калъп сапун, забучва на него някоя пара, взема едно шишенце ракия, чифт чорапи или престилка или каквато и да е друга дреха и отива у бабата, която й бабувала децата. Там тя целува ръката на бабата и й полива вода да се умие... Бабата благославя с думите: "Хайде да си жива и догодина със здраве!" - и забожда на главата й стрък босилек. Според народната вяра цветето босилек помагало за зачеване и не е случайно, че в апокрифната ни литература "непорочното зачеване" на Дева Мария се представя като помирисване на босилек. И за да е сигурна бабата, че нейното послание със стръкчето босилек ще бъде разбрано от всички, добавя накрая: "Която е празна, да се напълни! Която е пълна, лесно да роди!" Чула тия думи, жената пуска в ръцете на бабата заедно с излятата вода калъпа сапун с мълчаливото заклинание да ражда също тъй лесно и бързо, както бързо се хлъзга мокрият сапун.
След всичко това, изглежда, че Бабинден не е толкова преживелица от някакви древни женски вакханалии, каквито модерни внушения се правят напоследък все по-често от фолклористите, колкото преклонение и отдаване почит на прамайката, крепителката на рода, обрекла се на постоянната грижа да бди за неговото продължение.

(Стоян Райчевски - "Родопски народен календар", 1998)


Сурвакари


За Бабинден - поклон пред чудото на живота

Жените, добили рожба, целуват ръка на бабата и й поливат да се умие