Отворете очите и ум ваш, о болгаре!

Доле, неразсудност болгарская и голямая глупавина! Потемнели и померкнали от пианство и не хочут да са мукает, и да пострудят да приведут едно мудраго даскала и учителя, да научат чедата своя мудрое книжное учение, да са вразумят и да са просветят... За това отворете очите и ум ваш, о болгаре, чада моя любезная, и разумейте, и разсматрите разумно, и помислете сас ум ваш и вижд що чините! Така ли чинат другите язици, що са христиани, учени и мудри философи? Я сматрите и питайте, що чинат они... И виждте и европианите! И они вси не са ли человеци като нас?... Я разсмотрите, о роде болгарский, кой другий язик тако глупав и неучен, и под иго покорен толкова...


Кой ли българин с такава дълбока скръб и едновременно с това с такава любов се обръща към своите сънародници? - Софроний Врачански!
Не са ли актуални и днес зададените от светеца преди близо двеста години тревожни въпроси към народа български? Знанието ще ни освободи духовно и политически; невежият е роб, властва просветеният, защото невежеството е причина за всяка робия!
Няма спор, че Софроний Врачански, ведно с Паисий Хилендарски, е между първите факлоносци на Българското възраждане. Те двамата полагат основите за развитието на българското писмено слово, на новата българска литература.
Роден през 1739 г. в Котел, Стойко Владиславов минава през килийните и духовните школи на родното село и манастирите на Света гора; като ръкоположен през 1762 г. селски поп Стойко и Врачански епископ Софроний в 1794 г., той бил един от най-образованите и начетени хора на своето време.
Петдесет години утвърждава сред народа изконната българска православна вяра, предпазва сънародниците си от вероотстъпничество; буди и просвещава от амвона чрез устно слово, превежда и пише проповеднически трудове; последните десет години от живота си е в изгнание, узрял за народното пробуждане и националното освобождение.
Първата му книжовна проява е преписът на "История славяноболгарская". В приписката си към нея отбелязва: "Сии историю принеси я Паисия Иеромонах от Свята гора Атонска и преписахми я у село Котил". Годината е 1765-та.
Трийсет са попските години на Стойко Владиславов - бил пастир и учител; сам удрял клепалото - на християните не се полагала камбана, учел котленските деца на книжно учение - "сказвал поучението на нашему болгарскому язику!" Бил изкусен дамаскинар - сборничето "Котленски дамаскин" (1765) от проповеди, жития и разкази, макар и ръкописно, било единственото четиво.
Освен изкусен преписвач, Стойко бил и художник и то какъв художник - вижте автопортрета му, рисуван с акварел! А с какво старание украсил първия препис на "Историята", който оставил в котленската черква "Св. св. Петър и Павел" за четене от всеки грамотен българин! За себе си я преписал втори път в 1781 г. и не се разделял с нея.
Литературните историци са открили досега шестнайсет труда  на Стойко-Софроний: преписи, сборници, преводи и оригинални съчинения. Между тях блести безсмъртното "Житие и страдания грешнаго Софрония". Със своята искреност и изразителна сила този покъртителен разказ ни кара да го четем и препрочитаме от детството до старостта.
"Житието" е писано в Букурещ през 1805 г. За пръв път е обнародвано от Г. С. Раковски в "Дунавски лебед". Редакторът определя Софроний като "духовен учител и разпространител на българския език в тези тежки времена". След Раковски Васил Друмев публикува "Житието" през 1872 г. в кн. 5-6 на "Периодическото списание" на Българското книжовно дружество, издавано в Браила. Друмев оценява Софрониевата автобиография като "един важен исторически документ - особено за нас, българите... От тоя документ се вижда ясно истинското състояние на отечеството ни и особено вътрешния граждански и духовен живот на българите по онова грозно време".
Софроний Врачански издава и първата българска печатна книга "Кириакодромион, сиреч Неделник" (1806, отпечатан в Римник, Румъния). Нека се знае, че през ХIХ век, до 1904 г., тази книга, известна като "Софронието", е претърпяла осем издания!
Останалите му трудове са в ръкопис: "Книга за трите вери" (1805), където излага принципите на трите най-важни религии в Европа и Близкия изток - християнство, юдейство и мохамеданство; "Театрон политикон, сиреч Гражданское позорище" (1809) - превод от труда на италианския мислител Амвросий Марлиан. Софроний е подготвял превода за печат, но не успява да го издаде.
В една от приписките към него Софроний не скрива пристрастието и преклонението си пред Русия: "Той род российский да знайте защо префтаса до таковое високое величество, почто слънцето никога не заходи в това царство. Помяните паки того благочестиваго царя Петра, достохвалнаго мужа, и хочете да ся научите от каковая причина процветна с таковая светост..."
С това допълнение писателят внушава на българския читател заключението: всяко добро ще дойде от Русия, защото нейната сила и богатство нямат равни!
Пръв между първите, служил десетилетия като просветител, преводач и писател в началото на ХIХ век, Софроний станал общественик - всепризнат водител на българите. В Букурещ от 1804-та до края на живота си - септември 1813 г., наред с книжовното дело, Софроний се отдава на политическа и дипломатическа работа. Това е страница от биографията на епископа, малко известна на днешния читател. Той е сред първите неколцина, които замислят да поставят българските въпроси пред Русия и образуват първия български комитет в чужбина. Комитетът изпраща делегация, която да предложи на царя българско съдействие при една бъдеща война.
През един летен ден на 1808 г. в двора на митрополията се явил генерал Михаил Милорадович. Руснакът озарил килията на стареца. Генералът обяснявал, че война няма, а Софроний държал на своето: война трябва да има! Царят да вземе и българите под свое покровителство, както направил с молдавците и власите.
След генерал Милорадович Софроний Врачански бил щастлив да се срещне и разговаря с още по-видни военачалници: Багратион, Каменски, Кутузов. Така се стигнало до юни 1811 г., когато била учредена Българската земска войска - първата наша самостойна бойна единица от 400 години насам! Софроний надянал владишката празнична одежда и осветил бойното знаме, благословил и вдъхновил за саможертва воините-доброволци...
За непреходното му дело в многовековната история на България Софроний Врачански бе причислен към лика на родните светии - канонизиран бе в края на декември 1964 г. от Светия синод на Българската православна църква!


Мухи и мед

На един иподрум пролиял са мед и мухите накацали отгоре да ядат мед и зафатиха са сас нозете си и не можеха вече никако да фъркат. И като се удавяха, думаха: До, злополучни ми, како зарад мало ястие ето умирамя.

Примечание/Поука/
Тая басен сказува, како много человеци зарад лакомство и зарад неситство разсипаха и затриха живението свое.


Волове
Три волове пасли наедно и ни един звяр не можаше да ги повреди. А после са одушманиха един на другий и разделиха са и тогива кой ги звяр найде, изяде ги.

Примечание
Тая басен сказува, почто кой са разлучи от дружината свои, праведно са затрива.

(Две басни на Езоп, преведени от Софроний Врачански)