Пътешествие отвъд желязната ограда

Тръгнах за Унгария в най-неподходящото време: бяха започнали да затварят границата. Движим се на север и постоянно следим съобщенията. При Хоргош/Сегет границата е затворена. Врътваме към Суботица/Томпа. И там е затворено. Насочват ни към Бачки брег – най-западния граничен пункт на Сърбия с Унгария. Пред нас и около нас се шири безкраят. Равнината на Войводина, Вайдашаг на унгарски, е част Среднодунавската равнина, простираща се от Будапеща на север до Белград на юг. До края на Първата световна война е била житница на Унгария и на Европа, а Сегет – най-големият мелничарски център. По силата на Трианонския диктат унгарските земи се разпокъсват: едно парче получава Румъния, друго – новосъздадената Югославия. И основни отрасли на унгарското стопанство просто замират.
Караме по второстепенни селски пътища. Движението е спокойно, дупки няма. Къщите са едноетажни, спретнати. От покривите висят кашпи с гирлянди от пълзящо мушкато. Неусетно стигаме Бачки брег. Формалностите са кратки и на сръбския, и на унгарския КПП. След нас войници от специалните унгарски части със сини кепета и автомати, приплъзват обратно железните релси. Отляво и отдясно оградата е статична: бодлива тел навита върху желязна конструкция с височина четири метра и още толкова ширина. Строителството на оградата започна през пролетта и трябваше да завърши до националния празник 23 октомври. Но нашествието на чужденци без документи, лицеприятно наричани „бежанци“ от грантовите медии и политици, принуди унгарските власти да ускорят работата. Към края на август оградата бе готова по цялата 170-километрова граница със Сърбия. „Меркел не добро...“ ни казва граничният полицай на изпроводяк и маха с ръка за приятно пътуване.
След 20-30 минути сме в Байа, голямото унгарско пристанище на Дунава. Тук се готви най-добрата халасле – рибена чорба. Е, как да пропуснем! Сядаме на тиферич, макар да захладнява. Но горещият специалитет бързо ни сгрява. Всъщност не ядем чорба, а гъста подлютена супа, в която плуват едри шаранови филета. Халасле е един от върховете на маджарската кулинарна магия!
Недалеч от Байа е Мохач – мрачно име в унгарската история. Край това селище на 26 август 1526 г. се разгаря краткотрайна битка: войската на Сюлейман Великолепни разгромява по-малобройната и зле организирана унгарска армия. Крал Лайош II умира на бойното поле. Пътят на османлиите към Виена е открит. За унгарците битката при Мохач е гробището на унгарското кралство, както битката при Косово поле за сърбите. Легендата разказва, че след поражението група оцелели унгарски благородници отиват в османския лагер да молят за мир. Приети са в султанската шатра, оказано им било подобаващо уважение. Естествено, поднесли им кафе. До този момент унгарците не били чували за черната напитка. Помислили, че е отрова, но... нямало как, трябвало да изтърпят течността заедно с унизителните условия за мир. Когато се завърнали при своите, разказали, че като връх на унижението трябвало да изпият по една черна супа. И днес изразът „да пия по една черна супа“ на унгарски означава претърпяно унижение или поражение.
Продължаваме към друго, истинско гробище – Харкан. Там са тленните останки на 1300 български войници и офицери, паднали в ожесточените битки за освобождение на Унгария от нацизма. Малкото градче изобилства от топли минерални извори. Откакто преди век и половина открили лечебните свойства на водата, селището започва да процъфтява. Днес в Харкан идват годишно над един милион души, повечето за лечение на ревматизъм и болести на двигателния апарат. Стигаме до гробището. При предишното си посещение беше доста занемарено. Сега някои неща са пооправени, вероятно защото през април наша военна делегация дойде да отдаде почит на героите от Дравската епопея отпреди 70 години.
По пътищата на Южна Унгария изобилстват знаците, водещи към някакъв паметник. Така стигаме до Сигетвар. През ХVI век тук се разразява една знаменателна битка. Силно укрепената крепост препятства 80-хилядната войска на Сюлейман Великолепни във втория му поход към Виена – столицата на Хабсбургската империя. Защитниците са по-малко от 3 хиляди. На посланията на султана да се предаде капитанът на крепостта Миклош Зрини отвръща с ураганен огън. Не помага и подкупът – Зрини отказва султанското злато. След едномесечна обсада и непрекъснат обстрел, на 8 септември 1566 г. крепостта пада. Ден преди това Миклош Зрини умира от раните си. Три дни по-рано тук намира смъртта си и великият падишах -  но не в битка, а от подагра. Така Сигетвар става лобно място на двама велики мъже. Днес тук върху 4 декара площ е създаден Парк на унгарско-турската дружба. Барелефите на великия падишах и на великия капитан стоят един до друг.
Повече от четири века Миклош Зрини е национален герой на Унгария. Неговото име носи унгарската военна академия, унгарският армейски вестник, стотици училища и улици. Ако може да се направи паралел с нашата история, за унгарците Зрини е също като Раковски за българите. За каква дружба може да иде реч тогава? Но с дарението от 5 милиона долара на турската страна през 1994 г. защитата на отечество е забравена, а противоборството – обявено за дружба. Какво ли не правят парите?
Пристигаме в Пейч – най-големия град на Южна Унгария. Разположен живописно на хълмовете на Мечек планина, градът е основан през II век от римляните. През IV век вече е столица на римската провинция Валерия. Ранният християнски некропол е под закрилата на Световното историческо наследство на ЮНЕСКО. В 1367 г. крал Лайош I Велики основава тук университет, един от първите в Европа. Закрит и разрушен от османлиите, след прогонването им университетът отново отваря врати през 1785 г. Днес в най-старото унгарско висше училище, което носи името на възрожденския просветител и поет Януш Панониуш, се обучават 34 000 студенти.  
Разположен в средата на селскостопански район, Пейч е важен преработвателен център. Основен поминък на част от населението е винопроизводството. По хълмовете на прилежащите райони Сексард и Вилани се отглеждат лози, от които се добива най-доброто червено вино в цяла Унгария – плътно, с висок градус и неповторим аромат. Много наши винопроизводители могат само да завиждат на качествата на унгарските вина.
Измежду забележителностите на града е и музеят на Тивадар Чонвари (1853-1919), считан за най-значимия авангарден художник на Унгария. Освен в родината му, негови картини са собственост и на големи европейски и американски музеи. Преди десетина години за картината му „Рандеву“ анонимен купувач плати над 1 милион евро. През 1980 г. Ицко Финци се превъплати блестящо в образа на Чонтвари в едноименния игрален филм на режисьора Золтан Хусарик.
Присядаме за отмора в типична унгарска чарда на една от височините на планината Мечек. Пред нас се разстила панорамата на Пейч. Поръчваме от местното червено вино. Поливаме за мъртвите, отпиваме за живите. За наше здраве и за здравето на нашите унгарски приятели...

Битката при Мохач 1526 г.

Лайош II, крал на Унгария

Град Харкан. Българското военно гробище

Паметникът в Сигетвар