Смяната

52-ият премиер на България Пламен Орешарски влезе с министрите си в сградата на "Дондуков" 1 и там, казано на канцеларски език, предишното правителство сдаде на новоизбраното. Сдаването не е като в казармата, където някога при уволнение предавахме имуществото, старшината държеше списък, в който то е описано дословно, и установяваше и най-малката липса. Има неписан принцип: "В казармата нищо не се губи!".
Смяната на едно правителство с друго е церемония, която не е нито ритуално богата, нито е искрена, в нея отиващите си най-често се потупват по гърдите: "Вижте какво сме направили!", или пък се опитват да дадат някакъв акъл на приемниците си, с всичко това се имитира приемственост. И няма как липсите да се установят както е с уволняващите се срочнослужещи. Липсващото се открива по-късно, когато може и да е печално късно. Казармената формула "нищо не се губи" не се отнася за държавата. Служебният премиер Марин Райков не пропусна да се самооцени положително: "Оставям България в малко по-добро състояние, отколкото я заварих." Пооплака се, че бил подложен на "медиен линч", сякаш не е знаел, че като се хваща на това хоро, ще го настъпват и пощипват дори. Не било важно какво ще рекат журналистите, а какво утре ще пишат историците. Докато изчаква историята да отсъди, ще му напомня, че тя, колкото да е лекомислена, няма да пропусне голямата издънка с бюлетините-менте в печатницата в Костинброд. И не ще си затвори очите пред цялостното поведение на кабинета, който играеше по гайдата на ГЕРБ. Членовете му с малки изключения дори не се опитаха да открехнат вратата към управлението на Борисов, щяха най-малкото да спестят шока на  министрите на Орешарски от заваренето.
Вътрешната министърка Петя Първанова ми заприлича на вратаря на "Славия" Георги Петков, като него героично пазеше вратата на Цветанов от попадения, което пък най-малко не смути главния прокурор Цацаров. Културният министър пък бе на гастроли в различни краища на планетата, за друго не му остана време. Транспортният не можа да се справи с перипетиите на българските превозвачи в Турция и изненада Райков, който последен научи за блокадите по границата. Другите пък ги нямаше никакви в тези безславни 78 дни. Та може би затова на Плевнелиев му се привидяло, че не е имало напрежения между министрите. За да има напрежение трябва нещо да се върши - освен десетте заседания. И себеуреждането.     
Естествено Марин Райков пое сериозна отговорност като оглави служебния кабинет и държавата трябваше да поеме отговорността си към него, а не да го хвърлят на кучетата, каза президентът. И каква излезе тя? "Външният министър Марин Райков поиска от премиера Марин Райков да назначи посланика в Париж Марин Райков за посланик в Рим", както написа Веселка Венкова в ДУМА. Париж му е омръзнал, бил е два пъти посланик там, "не било добър вкус да отива за трети път." Като че ли е израз на добър вкус сам да се праща посланик. Или просто Райков е искал да облекчи новия кабинет. Пък не се знае какво може да им скимне на тия, новите! Но президентът обяви, че ще подпише указа за назначаването.
Не зная дали на държавния глава е минало през ума му, че не е добър вкус да назначава посланици по предложение на правителство, назначено тъкмо от него, а не избрано от парламента. Марин Райков побърза да уреди не само себе си, но и някои свои съратници. Вгледайте се в списъка на предложените посланици: началникът на политическия му кабинет Николай Милков, зам. външният министър Иван Найденов, секретарят на Външно Иван Сираков, съветникът на президента проф. Кирил Топалов и т.н. Щях да пропусна зетят на Муравей Радев Радко Влайков, отреден за Прага, където го помнят като кореспондента на София прес, който се биеше в гърдите с издаването на съчиненията на Тодор Живков на чешки език.
Всичко това е решено от Министерския съвет в последните дни, така да се каже преди да падне мандалото. Сиреч преди "смяната на караула" в суетнята и паниката, когато министрите "си разчистват кабинетите" и са в очакване на неизвестността. Тогава разумът най-често си взима отпуск и всякакви решения, дори скрепените с подписи и печати, са ако не користни, то в най-добрия случай прибързани  и недомислени.       
 Пламен Орешарски мина по червения килим и е вече на "Дондуков" 1. Правителството му най-малко може да бъде обявено за партийно. В обществото надеждите от избора са повече от разочарованията.  Но улицата вече скокна под диригентството на две партии, останали под чертата, и трета - ГЕРБ, зад гърба им. Да не забравяме, че това правителство е натоварено с непосилна задача да върне държавността в държавата, да я отнеме от мутрите. А те няма да се дадат лесно.