Народната песен

Илия Бешков най-добре е усетил какво е българската народна песен: "Той (народът - б.а.) няма начало и не познава смърт. И от тая своя трайност е изтъкал песента - единственото негово небе, което носи в себе си и сам обитава в него. Затова народът нищо не е запазил така грижливо и нежно, както песента си, а и нищо не е увардило самия него от изчезване, както песента." Станислав Сивриев не остана по-долу от своя учител по мъдрост: "Улягала с векове тоналност, вълнение на непокварени хора, слово - къртено направо от сърцето, ритъм - напоен с въздишка."  Сиврията бръква и по-дълбоко: "Песента е свещенодействие! Песента е своя за своите. Тя е сливане с тайната на нейното зачатие - чрез нея възкръсват дедите и човек разбира същината на съществуването си като плод на старо дърво. Не ашладисана оскруша, а дърво с корен, под чиято сянка е текъл животът, което свързва спомените на няколко епохи. Така всичко намира смисъла си и песента става самосъзнание!"
Песента нашенецът поема ведно с майчиното си мляко, тя влиза в кръвообращението му и го съпровожда до края на дните, дори оживява смъртта.  Фолклористката Елена Огнянова, която има зад гърба си повече от шейсет години записваческа и изследователска дейност, се е убедила, че няма историческо събитие и лице, играло значителна роля в своето време, което да не е втъкано в създаваната от народа летопис. Влезеш ли веднъж в песен, от песен излизане няма. В тая летопис има и доста поетическо вдъхновение и развихрена творческа фантазия, има дори и митология, но в основата си събитията живеят в народното съзнание, предавано от човек на човек и от поколение на поколение. Народната песен е не само "архивен" документ, но и  музикално-поетическа изповед на нашите предци, тя е и огледало на народната душевност - на бита, труда, обичта и мъката.      
Ще сбъркаме, ако държим народната песен в старите й нощви. Тя е напуснала обредите -  коледуване, сватба, седянка, жътва, хоро и се изпълнява на естрада, на сцена, в кръчма, по радиото и телевизията, превърнали са се просто в песни за слушане. Но сърцето е непокътнато -  това, което ги прави творение на изкуството.         
През соца се разгоря пуническа война между привържениците на автентичния фолклор и адептите на обработките. В нея се стигна до безсмислен пуризъм, който вещаеше да превърне народната песен в едва ли не музеен експонат, в замразена "археологическа находка". И опит да се оспори правото на композиторите дори да посягат към песенния фолклор. И стана от бял ден по-ясно, че хармонизации и обработки на народните песни ще има и сполучливите са тези, които са обогатили песента, а не са я осакатили. Много от народните ансамбли доказаха, че успехът им идва, щом градят изкуството си върху двата кита. Единият е автентичното, а другият - на хармонизираните и обработените песни. Да ограждаме с бодлива тел фолклора е дори престъпно. Да напомням ли какви чудеса направиха с него, всеки по свой начин, Филип Кутев и Стефан Драгостинов, "Космическите гласове" и "Мистерията на българските гласове", Стефка Съботинова с песента си "Притури се планината", Иво Папазов, Теодоси Спасов... 
И опасността за песенния фолклор иде не от прескачането му в други жанрове, не от обработките, а от т.нар. авторски песни. Нароиха се фестивали с блясък, шумотевица, награди и почести, но плодовете им са или гнили, или недозрели. Повечето от авторските песни имат претенции да бъдат "народни", а са на космическо разстояние от тях, тъй като музиката им в повечето случаи е подражателска, до болка позната, липсва й оригиналност, а текстовете са безвкусни словосъчинителства, жалко наподобяване на народната поетичност. И ще се пръснат от фалшиво патриотарство. Да напомням ли, че народната песен се ражда не отведнъж - тя има свой естествен път на шлифоване, за да стигне до изяществото - пренася се от глас на глас, от хоро на хоро, от седянка на седянка, от мухабет на мухабет. Народната певица Любка Рондова ми отвори очите и за още едно опасно посегателство над народната песен - изопачаването и опорочаването на текстовете поради небрежност, немара, непознаване на диалектите, непрофесионализъм и т.н. А една лоша, крива дума може да развали цяла песен. 
Васил Левски обичал да пее народни песни. Само за балсам на душата ли? Не! Захарий Стоянов добавя, че народните песни са "предшествующи елемент на всяко сериозно дело". Ще ми се да е така и днес - песента да бъде дърво с корен, свещенодействие и самосъзнание. Да бъде небе, което народът носи в себе си и сам го обитава. Но!?