Духовата музика

Йордан Радичков, нали е човек от Северозапада, където си знаят, че "духова музика има, откакто свет светува", защитава черказката от закриване. И само как я брани - по своя си невероятен радичковски начин - инструментите проговарят. Флигорната: "Всичко започва с музиката и свършва с музиката. Когато човек умре, пак с музика го изпращаме..."; Басът: "С моят прост акъл си викам: къща, дето не сме свирили ние, не е къща. А нека се похвали некой, че не сме му свирили в къщата!"; Барабанът: "Аз ще кажа, че нищо не може без музика. Ако вие отидете на военен парад, ще видите, че най-напред на площада излиза духовата музика, па чак после излиза генералът..."
В моето момчилградско детство на празник най-напред на Главната излизаше военната музика. Е, генерал не вървеше след нея, но под звуците на нейните маршове се точеше реката на манифестацията, удряха крак ротите. В неделя пък оркестърът свиреше в градската градина с цел да възпитава населението патриотично и естетически. Гърмяха военни маршове и игриви хора, но имаше и за душата - валсове, полки, мазурки, увертюри и потпури из оперети и опери. Съгласно някогашните инструкции военната музика трябвало "да спомага да бъдат изградени по емоционален път у младите солдати чувства за ред, организация, боева готовност и патриотизъм". Май всичко това днес не е потребно, къде ги солдатите! Освен представителния гвардейски духов оркестър, с който всички се гордеем, военните музики се броят на пръстите на ръцете. Виждал съм някои от тях на национални чествания, нещо не ми се връзват музиканти, приличащи на авджии в камуфлажните си облекла, с тържествените мигове на всенародна почит. Колкото и добре да свирят.
Раждането на българската духова музика има връзка с чешката dechova hudba. През март 1879 г. във Велико Търново пристига група от 20 чешки худебници (музиканти), които били зачислени в Българската земска войска. Тази първа нашенска военна музика с капелмайстор Йозеф Хохола свирила на откриването на Великото народно събрание и облечените като опълченци музиканти водили народното шествие след избора на Александър Батенберг за княз. В следващите две десетилетия се пръкват все нови и нови военни оркестри - гарнизонни и полкови, на повечето от които капеланите са чехи, много от които са и композитори. Музиката излиза извън казармите - първом в Северозапада.
Мътният порой на демокрацията удари и духовата музика, нищо, че Флигорната на Радичков казва: "Ако може да се закрие една държава, то и духовата музика тогава може да се закрие." Е, България още не е съвсем закрита, но натам отива работата. Но думата ми е за духовата музика. Намаля значително броят на градските оркестри, общините ги изпозакриха, музикант община не храни, нито тя него. Селските музики умират заедно със селата, дори с малко или с повече ги изпреварват. "Измреа музикантите, нови не се раждат. Няма кой да свири на мъртъвците. Оркестърът отдавна не е нито за сватби, нито за погребения" - чета тъжни откровения в мрежата.
Военните духови оркестри "ги пиши бегали", гражданските са се свили в "по-периферна ниша на музикалната ни култура, обслужваща преди всичко развлекателния и обредно-ритуален бит", и живеят от подхвърлените им трохи. Но не всичко е загубено. Защо ли?
Защото имаме гений, макар и дълго непризнаван, като Дико Илиев, откривател на нов жанр "хоро за духова музика". Неговите хора - Дунавско, Искърско (написано на фронта), Добруджанско, Дайчовото, Елениното, "Александрийка", са истински шедьоври, влезли във вечността, а и маршове като "Сливенци при Драва". Бай Дико бе и апостол - той създаде десетки малки (от 5 до 9 изпълнители) духови музики в Северозапада.
Защото имаме оркестри като Берковската духова музика, има я от 1902 г. и е преживяла какво ли не, ала днес за нея се говори като за нещо върховно, славно и непостижимо. Защото имаме и "Дунавски ритми" към читалище "Развитие 1926" в с. Антимово, Видинско, влязло в националната листа "Живи човешки съкровища".
Защото имаме утвърдени фестивални традиции, израз на които са международните празници "Дико Илиев" в Монтана и дефилерът в Ботевград.
Защото духовата музика прескочи от живота в литературата. Не само у Радичков, чиито герои от "Януари" казват, че с духовата музика може накрая на света да идеш и да се върнеш, без нищо да ти се случи. За капак ви предлагам куплет от "Духовата музика" на талантливия поет Владо Любенов:
"Спас с кларинета, Найден с флигорната, Ачо с тромпета,
баса, огромната туба, граждани, шопи и аз -
малкото хлапе, комуто му скача сърцето,
там на мегдана, сред тези велики мъже, във захлас..."