Съзаклятието
/ брой: 67
През 1899 г. Гоце Делчев и Даме Груев провождат Александър Кипров в Ахъчелебийско (Смолянско). Не е трудно да се досетите по какви дела. Ето какво ще разкаже Кипров след години: "И с паспорт под чуждо име - Боян Мирчев, търговец на кожи, заминах право за село Райково. Беше неделен ден, женеше се сестрата на женевския лекар д-р Н.Герджиков. Заедно с моя водач, кираджията Христо, отидохме право на сватбата и почти се натрапихме на сватбарите, които, увлечени в пиршеството, малко обръщаха внимание на мене. Но когато заведохме разговор с Герджиков, който тогава като студент беше се завърнал от Женева специално за сватбата на сестра си, той разбра, че тук съвсем не седи някакъв "търговец". Запозна ме с младия учител Владимир Бочуков и като се отделихме настрана, можеше да се каже, че семето на революцията беше хвърлено. Няколко дена стоях в Райково и през това време изникна една мощна революционна организация. Повикахме и от други села верни хора, които със сълзи на очи от радост приемаха клетвата: целуваха кръста, евангелието и хладното оръжие."
Може Кипров да е понадул емоционално разказа си. Изникнала революционна организация, но чак пък мощна за нула време! Вярно е, че през този август е бил на сватбата на Шина Герджикова, дъщеря на Ташо Герджик кехая, и младия кехая Тодор Коруев (Бен Коруолу). Баба Шинка, майка на баща ми Борис и моя баба, която св. Архангел прибра през 1964 г., живееше при нас в Момчилград, там е и погребана, но не е споменавала никога за "революционността" на сватбата й. Пък може и да няма хабер. Но ние, наследниците, имаме право да се гордеем, че "семето на революцията е хвърлено" на събитието, което свърза до гроб баба Шина и дядо Тодор. Съзаклятие на сватба. Не става всеки ден! Наистина началото на организираното Македоно-Одринско движение в Среднородопския край е свързано с идването на Александър Кипров. А бъдещият професор Никола Герджиков, тогава студент, с когото емисарят се запознава още като ученик в Казанлъшката педагогическа гимназия (1895-1896), полага клетва за святото дело. И в Женева продължава да членува в Македоно-Одринското дружество и сътрудничи на вестник "Странджа", издаван във Варна, с псевдоним Чернардин (от р. Черна, приток на Арда, който минава през Райково). Щом започва Балканската война, д-р Никола Герджиков без колебание тръгва за фронта - първоначално като представител на Международния червен кръст, сетне като офицер-лекар в Първи конен полк. Дъщеря му Елена е родена по време на войната - през 1913 г. Бременната му съпруга, рускинята княгиня Мария, го молела дори и на женевската гара да се откаже, дърпало го невръстното им момче Кирил да не отива на фронта. Но и това не го спряло.
Ако в къщата на Ташо Герджик кехая е възникнало тайно революционно братство, това не е станало без благословията на стопанина й. През 1905 г. Ташо кехая е затворен в Гюмюрджинския хапуз, където лежи 11 месеца. Не му простили, че е хранил комити по къшли и мандри, по-преди и на Петко войвода е давал подслон. Вървял слух, че синът му Никола го откупил с много жълтици. Бог знае дали е така.
През 1935 г. Стою Шишков изпраща на някогашния си ученик Кольо, вече женевския професор д-р Никола Герджиков, книгата си "Беломорска Тракия" и получава от своя питомец отговор, който според мен представя душевната кройка на татковия уйко: "Зная, че тя (има предвид книгата - б.а.) ще раздразни в мене тежка незараснала рана, която ще занеса както много тракийци-българи в гроба. Няма никога да се утеша, че Тракия тъй изобилно оросена с кръвта на най-скъпите синове на българското племе, остана да пустее в ръцете на вековните врагове на нашия народ. Героите от 1912-1913 г., които сам видях, извършиха своя дълг като светци. За жалост неопитността, но и некадърността на дипломатите погуби, изгуби - страх ме е, че за всякога - тие земи, които един българин можеше да превърне в градина и рай! Много искахме изведнъж - да, всичко изгубихме. И нашето поколение, тия, които живяха с една народна идея, с едничка, но велика цел - обединението на българските земи, ще умре, ще остави тоя свят с отворени очи, както казват по нас...".
Това са едни от най-добре написаните думи за мъката по Тракия. Цитирам ги, пък и цялата тая родова история ви разказвам в навечерието на 26 март - Деня на Тракия. Защото приемам този празник като свой личен и на рода ни. Не забравяйте, че на 13/26 март 1913 г. падна Одрин и тази славна епопея ни доближи до мечтата за национално освобождение и обединение, за събирането на всички българи "под обща държавна стряха."