40 години от смъртта на Ламар
Сърце като вселена
Срещите ми с Лалю Маринов - любим поет и писател на поколения българи
/ брой: 255
В края на 60-те години на миналия век прописах разкази. Някои от тях се отпечатаха във вестниците "Студентска трибуна", "Пулс" и в списание "Младеж". После стигнах и до списание "Български воин". Тогавашният зам. главен редактор полк. Колев ме виждаше като надежден писател на разкази, ако поусъвършенствам стила си. Помолих го да ми помогне, но той каза, че е по-добре да ме изпрати при Лалю. Така се запознах с Ламар. Обичаше да разказва случки от живота си, някои от тях съм запомнил и ги поднасям на вниманието на читателите.
На фронта
През 1918 г. завърших средното си образование в търговската гимназия в Свищов. Тогава бушуваше Първата световна война. Веднага ме взеха в казармата и ме изпратиха в ШЗО в Княжево. Обучението трябваше да продължи 6 месеца, но на фронта не достигаха офицери. След 4 и половина месеца ни произведоха подпоручици и ни изпратиха по частите. Тогава разбрах какъв ужас е войната. Назначиха ме за командир на взвод от 36 запасняци. Рядко минаваше ден, през който някой да не е ранен от непрекъснатия артилерийски, картечен и пушечен обстрел, на който бяхме подложени, давахме и убити. До примирието на 29 септември 1918 г. във взвода останаха 21 души. Аз самият не знам как оцелях.
Срещата с Гео Милев и с Христо Ясенов
Когато войната свърши, ме демобилизираха. Страната беше опустошена - навред глад и безработица. Успях да си намеря работа в Земеделската банка в Троян. Даваха някаква малка заплата, колкото да се преживява. През 1923 г. обаче ме уволниха с обвинението, че съм анархист, без да ми кажат в какво точно ме уличават. В петте следвоенни години бях публикувал няколко стихотворения и разкази. Отидох в София и започнах да посещавам писателското кафене на ъгъла на бул. "Цар Освободител" и ул. "Раковски", срещу Военния клуб. Там се срещнах с Гео Милев, вече утвърден поет. Каза ми, че е чел някои мои произведения и са му направили добро впечатление, но има много неща да се изглаждат. Запознах се и с Христо Ясенов, който имаше две издадени стихосбирки и вече беше един от любимците на гимназистите. Давах на двамата ръкописите си за мнение, преди да ги занеса във вестниците и списанията. Аз пишех със синьо мастило, Гео Милев - с червено, а Христо Ясенов - с лилаво, подчертаваха, слагаха въпросителни и удивителни, т.е. да има върху какво да помисля и да поработя още. Тази школовка направи всъщност от мен поет и писател.
Трудни години
По това време с писане на разкази и стихотворения не можеше да се преживява. А освен това терорът през 1925 г. нанесе голям удар върху независимата литература и печата. Убиха Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст, Антон Страшимиров почина от туберкулоза. За да се издържам, създадох печатница "Ново изкуство". В нея се печатаха книги, учебници, визитки, покани за тържества и чествания, даже и некролози. Тя просъщестува до 1947 г., когато при национализацията средствата за производство станаха държавни. Тогава ме обявиха и за капиталист.
Отново на фронта
Три години преди това започна т.нар. Отечествена война. Според мен тя не е такава. Отечествена е била войната за Русия, когато се е сражавала с Наполеон, и през 1941-1945 г. срещу Хитлер, за да защити своята територия и население. А нашата "Отечествена" война се водеше на чужда територия. Тогава вече бях на 46 г., но въпреки това, като запасен офицер, подлежах на мобилизация. Определиха ме за командир на културна бригада, съставена от артисти, музиканти, певци и танцьори. Трябваше да ходим по частите и да повдигаме духа на бойците. Посрещаха ни много сърдечно, но за мен това беше донякъде фалшива работа. Действителността е друга - утре войниците ще ги хвърлят в атака или сврени в окопите ще бъдат засипвани със снаряди и куршуми, затова поисках да ме прехвърлят на строева служба, но ми казаха, че нашата дейност е много необходима. Такива бригади имало в съветската, американската, английската и германската армия. Последният ни концерт беше в Клагенфелд, в подножието на Алпите.
Признанието
След повторната ми демобилизация се върнах в София. Участвах в разчистването на града от бомбардировките. За тази работа не се плащаше, даваха само закуска и обяд. Вечер пишех стихотворения и разкази, но нямаше къде да ги публикувам. Едва в края на 50-те години се откриха литературни рубрики във вестниците "Работническо дело", "Отечествен фронт", "Земеделско знаме" и "Народна младеж". Когато през 1962 г. се възстанови издаването на списание "Български воин", ме поканиха за зам. главен редактор. После, не знам защо, ме включиха в редколегиите на туристически вестници. Преиздаването на стихосбирката ми "Арена", за първи път тя беше отпечатана през 1922 г., се превърна в значително събитие. Обявиха ме за новатор в българската литература. Наградиха ме с орден "Кирил и Методий" - І степен. На два пъти станах носител на Димитровска награда, стигнах до Герой на социалистическия труд и народен деятел на културата. Главните редактори на специализирани издания и на всички вестници и списания, които имаха литературни рубрики, всеки ден ми се обаждаха и ме питаха кога ще им дам новото си стихотворение или разказ. На конгреса на СБП ме предложиха да стана негов председател, но аз си направих отвод.
Послеслов
Лалю Маринов Пончев, както е истинското му име, се спомина на 21 февруари 1974 г. На последната ми среща с него през октомври 1973 г. ми каза, че животът му е свършил. Попитах го защо мисли така, но той не ми отговори. Според медицинското заключение за смъртта му, той е починал от сърдечна недостатъчност. Не го вярвам, защото сърцето му беше цяла вселена, а в нея той остана незалязваща звезда. Като литературна илюстрация затова си позволявам да цитирам само една строфа от неговото стихотворение "Център":
"И няма да има различия
в пияните форми в духа в времената
с единствена вяра
с единство в душата
вдигайте в знак
знамената
пред Новото Ново Величие."
Ламар сред своите земляци в с. Калейца
Ангел Каралийчев, Ламар и Светослав Минков пред гроба на Димчо Дебелянов - Копривщица, юни 1953 г.