Салафизъм* над Родопите

Делото срещу "13-те имами" в Пазарджик е най-големият наказателен процес срещу духовни лица в България за последните десетилетия. Не е коректно човек да се произнася по същество по повод на един течащ наказателен процес, но това публично вече направиха стотици граждани - мюсюлмани, националисти, "експерти" с различен калибър на компетентност, така че мога и аз да си позволя да наруша добрия тон. Проучих обвинителния акт, бях и на няколко от проведените съдебни заседания. Мисля, че процесът някак (много бавно, с изненадващо продължителни паузи между заседанията) все пак върви. Дали върви в законосъобразната и в общественополезната посока? 
Изправени сме пред един твърде сложен наказателен процес не толкова заради фактическата страна на делото, а защото става дума за религиозни убеждения, т.е. за материя, която по правило

емоционално ангажира милиони хора

В Пазарджик всъщност съдят представители на една локална салафитска мрежа - може би неголяма, но очевидно добре функционираща. Изключително "родопска мрежа". Нейно неофициално средоточие изглежда е Сърница.
Смущават публичните интерпретации - медийни и политически, на написаното в обвинителния акт по дело № 330 и на това, което се случва в заседателната зала. Те често са проблематични и дори произволни. Обществените реакции - също. Нито бе нормално двеста мюсюлмани - мъже и жени, да се изправят срещу съдебната зала по време на съдебно заседание, с плакати с изписани аяти (строфи) от Корана - Коранът не е "подсъдим" и не е "защитник" в това дело, както и по никое друго. Нито бе нормално националистите да свикат пред съдебната палата митинг "за кураж на съдебния състав". Ако е толкова необходимо, митинг може да се свика на всяко друго място и по всяко друго време... Може и на закрито. Изглежда се търси поляризация и то не само с предизборни цели.
Мнозинството български граждани, които следят пазарджишкия процес, видимо са смутени от казаното и прочетеното в обвинителния акт и от чутото в хода на съдебното следствие.
Мисля, че в някаква степен българската общественост вече бе подведена. Обвиняемите, с малки изключения, са родопски чеда - от Велинградско, Смолянско и Гоце Делчевско. Най-сериозното подвеждане е, че се натрапи разбирането, че процесът в Пазарджик е "дело срещу мюсюлманите/имамите". Ако това е така, то България ще се поляризира - от едната страна са мюсюлманите, (чиито духовни водачи са подсъдими), а от другата - хората, които имат резерви към тази религиозна ориентация. Само че това е грешно и опасно поставяне на проблема. Точният въпрос е дали обвиняемите са пропагандирали антидемократични възгледи, които заплашват устоите на държавата, дали са се сеели омраза на религиозна основа или не. Въпросът е дали обвиняемите са извършили това, което е посочено в обвинителния акт - и ако са го извършили, следва да бъдат осъдени, ако не са - да бъдат оправдани. Дотук обвинителната теза се поддържа предимно от "анонимните (защитени) свидетели". Очаквам някакви допълнителни преки доказателства.

За ислямския екстремизъм и радикализъм

Общественият спор по повод на делото бе модифициран във формата "има ли в България радикален ислям?" Категоричната позиция на ДПС и на Главното мюфтийство е че "такъв няма и никога не е имало". Анализът на фактите в редица райони на страната, както и на съдебната практика (неголяма, наистина), води до по-друг извод. Допреди четвърт век радикален ислям в България (почти) нямаше. Но оттогава изминаха двадесет и няколко години в условията на глобализация и интернет и свръх богатства в страни, в които ислямът е държавна религия. Дори само първата присъда на един по подсъдимите - Ахмед Муса Ахмед, от 2004 г., доказва, че се случват тревожни неща. Дела срещу ислямски радикали, и в частност срещу групи от салафити, вече имаше в повече от десет европейски държави. Не бих искал България да "открива радикален ислям" по подражание на други европейски страни. По-добре би било да няма ислямски радикали. Въпросът е да се осъзнае, че сред някои мюсюлмани - по правило единици - настъпват процеси на радикализация. Това се случва - даже и в България, и то е известно отпреди сегашния процес. При определен начин на проповядване в джамиите се "отключват" определени негативни нагласи сред вярващите и започват да се търсят и отправят радикални, включително и насилнически призиви.
Дирижираният до голяма степен национален медиен дебат внимателно извайва случая, за да го представи било като продукт на "войната между религиите", било - в квазиопозиционен план - главно като продукт на "репресивното мислене и действие на Държавата срещу друговерците". Само че

процесът в Пазарджик не е дело срещу "мюсюлманите"

нито е дело "срещу исляма" и обвързването му с исторически събития, като "възродителния процес например, е неуместно.
В една демократична държава, каквато бих искал да бъде България, хората не следва да бъдат съдени заради своите възгледи - политически или религиозни. Затова светската демократична държава е държавата на бъдещето, каквито и драматични политически обрати да стават в мюсюлманския свят.
Че обвиняемите, общо взето, не харесват установения в страната държавен строй е ясно. Че поне на думи част от тях може би биха предпочели да живеят в една шериятска, а не в една светска държава, също е ясно. Въпросът е дали са готови да прибягнат до насилие, или да призоват към него в името на Вярата. Обвинителният акт по делото впрочем е сдържан по посока на подобен тип обвинения. Престъпните състави - чл.108, самостоятелно и във връзка с чл.109 - същото деяние, но извършено в група, и чл.164, са нормални наказателноправни състави, които имат свои аналози в повечето европейски държави. Вярно е и друго - навсякъде по света дела с мирогледен оттенък се следят с повишено внимание.
Мисля, че ще бъде доказано че обвиняемите са салафити. Тях обаче не ги съдят заради салафизма. Принципното ми възражение срещу салафизма е, че той не само замръзва в едни социални реалности от времето, да речем, на хан Кубрат, но и че салафитите не приемат основополагащата за нашата съвременна цивилизация идея за върховенството на Закона. Вместо нея те се придържат към религиозната догма за върховенството на Корана. Точно това е "ислямският радикализъм", именно по това салафизмът се отличава, например от ханефитството, което, поне в някои интерпретации, приема, че мюсюлманинът трябва да се подчинява на закона на страната, в която живее.
За войнстващия салафизъм България е "държава на кръстоносците". Страната била станала такава именно през 1878 г., когато е излязла от обсега на ислямската власт. Според този начин на мислене исторически може да има "епоха на завоеванията" (на исляма, на Отоманската империя), но не може да има "епоха на Освобождението" (от исляма).

От Одрин до Виена

по този въпрос мислим по-иначе...
За салафитите, както и за някои други ислямски идейни тенденции, въпросът за социалната интеграция на мюсюлманите в едно европейско общество се интерпретира като "опасност (та) от интеграция", като "загуба на идентичност". Интеграцията - не само на мюсюлманите - е преди всичко интеграция в закона. После идва икономическата, социалната, образователната и културна интеграция. Евентуалното избуяване на салафитски ислям не вещае добро за страната. Извън България, в почти цяла Западна Европа например, виждаме стотици примери за мюсюлманска радикализация - млади мюсюлмани, които прегръщат идеите на радикалния ислям, като част от тях му се отдават до самозабрава. В ред случаи това вече не е изява на религиозно чувство, а по-скоро някакви форми на крайна, "болестна" верска индоктринация.
Ислямът не бива да се отъждествява с ислямския радикализъм и екстремизъм. Това, че в България има мюсюлмани, не ги прави радикални мюсюлмани, не ги прави екстремисти... И още нещо - т.нар. радикален ислям не възниква, защото някой ще прочете радикална ислямска книга и ей-така ще почне да се "радикализира". По правило "инструментът" е религиозната проповед. Живият проповедник е субектът. Вярно е, че наши сънародници - бъдещи духовници, отишли да се учат извън България, в ислямистки, т.е. в радикални образователни учреждения, лесно могат да усвоят и радикалните религиозни влияния. Двигателят на радикализацията не е самата религия, а фанатизмът, който може да се насърчава или да му се позволява да избуява.

Присъдите преди процеса?
 
Много хора, които нито са чули свидетелите по делото, нито са чели обвинителния акт, априорно заявиха, че "имамите са невинни", може би защото са от едно и също вероизповедание. Има други, които предварително вече, в умовете си, са осъдили имамите, припознавайки ги за "виновни по презумпция". И двете позиции са разбираеми и некоректни.
Неприемливи за мен бяха двете декларации в защита на обвиняемите на Главното мюфтийство и на ДПС. Разбирам емоционалната ангажираност - "нашите хора са невинни!" - по принцип всеки е невинен до доказване на противното - но някак се изразява непризнаване на единствената държавна институция, която е компетентна да се произнесе по-наказателно - правната вина и отговорност. Освен това не бива в хода на дебата автоматично да се наслагват "исторически аргументи" - възродителният процес например. Те ни отклоняват от едно трезво и честно обсъждане.
Правозащитни организации извън България редовно констатират, че мюсюлманите в Европа (около 20 милиона души) постоянно се сблъскват с различни форми на дискриминация. Вярно е и друго. Около процеса бе подхвърлено подозрението за "ислямофобски мотиви". Ще уточня - има ги, но в значителна степен са "вносни". През годините след атентатите от 11 септември в Западна Европа тихо се наложи един климат на "коректна" ислямофобия - не като негативизъм, а като страх. Приличният облик на евро-мюсюлманските общности бе сериозно увреден от серията терористични актове. В Западна Европа едва наскоро започнаха да осъзнават разрушителния заряд на тази доктрина. Днешният "завой" в това отношение е повече от очевиден. Салафизмът вече се определя като общоевропейски проблем. Не бих искал той да се утвърди и в България.

За българите мюсюлмани

Почти всички подсъдими са от общността на българите мюсюлмани - най-изстрадалата българска общност през последните столетия. Когато народният поет написа за "синините от бича", едва ли е допускал, че най-дълбоката синина - българите мюсюлмани, наследство от едно чуждо имперско владичество, ще спре да бъде разпознавана от някои като част от националната ни общност. Механизмът на отваряне на т.нар. помашки общности към радикални проповедници и идеи е ясен - част от българите християни странят, етническите турци са сдържани, пътят за етническото самоопределение става изключително чрез вярата.
На един лидер на патриотична партия ще кажа, че е дълбоко непатриотично да унижаваш българите мюсюлмани ("пингвини"), освен че не е и много възпитано...
Независимо дали имамите ще бъдат осъдени или оправдани, моралната отговорност на някои медийни фактори по несъществуващите в НК членове "за фундаментален примитивизъм" и "за национално будалкане" следва да е доста по-голяма...
България - както и да приключи пазарджишкият процес, не трябва да има илюзии  - страната не е застрахована от тихо прорастване на ислямски екстремизъм. Изходът е да се засили политиката на интеграция, а самите мюсюлмани да се ангажират по-активно в обществения живот и в решаването на реалните проблеми, с които се сблъскват хората в селата и градовете на страната.
Накрая почти достоверен преразказ от телевизионна дискусия по повод процеса:
"- Ало, родопското село Голямо Малково? Как вие там живеете - християни и мюсюлмани?
- А, ние тук добре живеем - християни и мюсюлмани. Работа няма, хляб не достига, фелдшера избяга, извадиха тръбите от напоителната система, за да ги предадат за скрап... Работа "на щат" има само кмета, а на хонорар - гробаря. Но добре живеем ние - християни и мюсюлмани..."

* Сунитско течение в исляма