Познати - непознати
Романът "Зара" от Евгения Димитрова след 105 години
Книгата представя женската психология и поставя в своя център женската същност
/ брой: 46
В началото на месец февруари издателство "Кибеа" представи подготвяната в продължение на година дебютна книга на писателката Евгения Димитрова (1875 - 1930). Томчето е представително и откъм графичен дизайн - дело на Красимира Деспотова. Но най-вече с въвеждащите думи и следговора, споделени от неуморната изследователка на женското писане у нас проф. Милена Кирова. Утвърдената и уважавана университетска преподавателка определя фигурата на тази наша прозаичка като "изчезналата писателка". И е права. Защото лелята на малко по-известния (но също позабравен) самобитен прозаик Добри Немиров (1882-1945) е оставила два романа и два сборника с разкази, т.е. общо това са четири книги. Обединяващото е, че всички тези нейни опуси представят женската психология и поставят в своя център на разказване женската същност.
Разбира се, предходниците на Евгения Димитрова - Вела Благоева и Ана Карима също творчески разработват тези въпроси, стоящи в основата на феминизма, чиито идеи навлизат в България в зората на ХХ век. За зла участ и някогашната първа методистка по български език (Вела Благоева) и скандалната, непокорната Ана Карима остават също с книгите си, неиздавани повече от век... И трите авторки са симпатизантки на социалистическите идеи, които са новост за царска България преди 130 години. И трите са общественички. И трите са сред основателките на Съюза на българските писатели през 1913 г. А по-късно през 1930 г. Карима, Евгения Димитрова и Санда Йовчева са сред основателките на Клуб-а на българските писателки, където членуват само пишещи жени. Други известни членки са: Елисавета Багряна, Дора Габе, Фани Мутафова, Яна Язова, Калина Малина, Лидия Шишманова, Северина, Бленика... Т.е. това, което определяме като интелектуален елит сред българските писателки.
Евгения Димитрова е за кратко женена за критика-социалист Димитър Димитров (1876- 1902), останал и той без издадена представителна книга. Заема неговото фамилно име (по баща тя е: Евгения хаджи Петрова). Имала е син - Касиан. Играел е в Народния театър - за това свидетелства племенникът Добри Немиров. Великолепно съвпадение е, че и лелята, и сестриният син, дебютират с произведения, родени и посветени на Първата световна война. Вторият роман на Е. Димитрова се казва "Приключения" и разказва за преживяванията на жената по време на най-нечовешкото събитие. А съвсем младият немирник разбунва родната проза с "Разкази на редника"... Малко след тях оставя класическите си страници пък така обичаният Йордан Йовков... Както казва големият наш литературен теоретик проф. Никола Георгиев: "Какво ли не става в литературата".
Проф. Милена Кирова успява да издири и фотография на писателката. Нейното име фигурира в манифестния сборник, изцяло съставен от жени авторки "Наши писателки" от 1927 г., редактиран от така съвестната Санда Йовчева и истински благородната Вера Бояджиева. Из страниците на изданието имаме цели осем авторки. Тази книжка от стотина странички се превръща в първото самостоятелно издание, заявяващо смело и открито - в България има сериозни пишещи дами, които мерят ръст с мъжете писатели. Само след три години ще се роди Клубът на българските писателки, който пък има два свои представителни сборника с женско творчество "СНОП" (1934/1937).
Евгения Димитрова първа от творящите жени задава теми-жалони, които по-късно другите авторки ще разработват. Такава е болезнената тема за домашния тормоз над жената от страна на мъжа - така актуална тема и днес, за огромно съжаление. Грубото отношение на мъжа към жената е водещо в разказа "Есен" (Първи том - 1926 г.). Художничка и артист са женени от две десетилетия, ала са останали бездетни. Застаряващият съпруг е намерил млада любовница, която се възползва от него. Той унижава правоверната си. Разказът е изграден психологически. Художничката рисува картината "Есен". Самите герои са в този период от живота си. Така работата на жената се превръща в метафора на житейската им участ. Жената търпи нетърпимостта на мъжа си. Опитва се да го разбере. Тя не е злобна към него. Ала ироничната й забележка да си пази силите за "утре вечер", т.е. за срещата с държанката си, довежда до шамар от ръката на артиста. Тогава художничката започва да разсъждава: "Влюбен ли е, или е болен?... Нима и мъжете имат болни и неразумни възрасти?!" За пръв път нашата литература поставя психологическия въпрос за кризата на средната възраст у мъжа. И тъжно се утвърждава констатацията, че насилието срещу жената е безсилието на мъжа... И друг разказ ползва същото заглавие, тук е изобразен обаче пиян, болен мъж, напуснат от жената. Интересното в случая е, че историята е проектирана през гласа на мъжа, докато в предишния разказ всичко е видяно и разказано от жената. Т.е. композиционно Е. Димитрова ползва вариативната форма. Това бихме могли да тълкуваме като творчески експеримент. Ала и като маниер, жест, присъщ на модернизма. Близко е до колажната форма. Близко е до структурата на фрагмента и детайла. Една случка, предадена по два различни начини. Много рядко нашата проза използва подобна техника. Тя е станала иманентна за Чавдар Мутафов и романа "Дилетант". Но виждаме негова далечна проекция и в този сборник с разкази на Е. Димитрова.
Първа разказва за ужаса на войната в прозаична форма - в поезията има цяла стихосбирка на Мария Ненова-Рунтова "Грозотиите на войната" (1914 г.). Вторият роман "Приключения" е по-близко до идеята за творчески експеримент. Изобщо не е изследван до момента. Но съм убеден, че и към него ще се породи интерес. Защото разчитаме следната визия: смъртта по бойните полета е съпоставена с умирането от любовна мъка. С естественото умиране на човека. И на фронта, и в дома има покойници. Или както гениалният Дебелянов провидя - мъртвият не ни е враг; умират и наши, и чужди, а мъката и за едните, и за другите е неутешима. Самата война пък е безсмислена.
Първа ползва дневниковата форма у нас, за да построи цял един роман, потапящ ни в творческия свят на жената. Концепция, която колежката й Вирджиния Улф ще предложи в романите си и в есетата си почти десетилетие по-късно. "Зара" е книгата, която е привлякла критическото внимание най-силно. За този роман-дневник се произнасят Никола Атанасов, стихийният Кирил Христов, ала и една друга дама - София Малиновска. Съвсем скоро имах честта и удоволствието в Софийския университет и сам да предложа своя прочит на това художествено произведение - в средата на месец ноември 2018 г. на научната конференция на "Филологически форум" - организирана беше от доц. Венета Савова, д-р Надежда Стоянова, д-р Сирма Данова и д-р Владимир Игнатов.
Разнообразие от теми, експериментиране с формите, въвеждането на нови за нашата литературна традиция теми - с това се отличават двата сборника на Е. Димитрова. Четирите й книги са свидетелство как талантът на жената се разгръща все повече и повече. Тя заявява позиция на сериозен, значим разказвач. Определено творческото й дело е амбициозно и има своя успех. Сварваме го в етап на утвърждаването. Само можем да съжаляваме, че не е могло да се разгърне в пълнотата си - имам предвид заявените разкази от войните; стиховете в проза и Пиесата в 4 действия. Четирите издадени тома между 1914 и 1928 г. обаче са реалност. Литературен факт. Заявката е дадена убедително. И тепърва нашето литературознание ще проявява траен интерес към него и към непознатата творческа личност Евгения Димитрова, защитавайки своя ореол на първожрица на пълнокръвното женско повествователно творчество.