Революцията на карамфилите

През далечната 1926 г. десни военни извършват преврат в Лисабон. Това предопределя съдбата на страната през следващия половин век. Пучистите анулират републиканската конституция, разпускат парламента, премахват изборите, забраняват партиите, преследват техните активисти, въвеждат тежка цензура и забраняват стачките. За няколко месеца  довеждат страната до фалит. След година военните предават властта на цивилно правителство, начело на което е професорът по икономика Антониу Салазар. Той превръща Португалия в авторитарна, фашизоидно-съсловна държава като Италия при Мусолини.
Професорът увеличава данъците в ущърб на бедните, ограничава драстично държавните разходи, най-вече в социалната и образователната сфера и така предотвратява банкрута, за сметка на бедното население. Правителството му приема нова конституция, създава тайна полиция и концентрационни лагери в колониите на Португалия.     
Във Втората световна война Португалия запазва формален неутралитет, но симпатизира на фашистите, а след нея страната заедно с Испания остават последните фашистки режими в Европа. През 1960 г. Салазар стартира широкомащабни военни операции в Ангола, Мозамбик и Гвинея-Бисау. Целта е унищожаването на народноосвободителните движения там. По време на колониалната война португалската армия избива 1 милион африканци. Разходите от тези войни не остават без последствие за Португалия. Икономиката на страната буксува, не се отделят почти никакви средства за инфраструктура, образование, здравеопазване, социалните разходи са сведени до абсолютния минимум. Негативните резултати от тази асоциална политика са налице - Португалия е

най-бедната и изостанала

страна в Европа. 30% от населението са неграмотни. В провинцията царят полуфеодални взаимоотношения между шепата едри земевладелци и безимотното болшинство от селяните. Индустрията и банките са концентрирани в ръцете на близки до управляващите. Социалното недоволство расте и постепенно се сформира съпротива. Сред младото офицерство, което произлиза преобладаващо от обикновените среди и е традиционно ляво, се сформира "Движение на военните" (MFA), което е против войните в Африка, за сваляне на фашисткия режим и смяна на политическата и икономическата система в страната.
Във втората половина на 60-те години забранената от режима, но съществувала в нелегалност сравнително силна компартия ПКП, сформира въоръжено крило - "Въоръжена революционна акция". Паралелно с него оперират и ултралевите "Революционни бригади". Съпротивата срещу режима и неговия нов водач Каетану кулминира през 1974 г. На 25.4.1974 г. военните от революционното движение MFA излизат от казармите си. Часове по-късно най-старата европейска диктатура е пометена по мирен път. Разбунтувалите се леви военни не прилагат насилие, а респектират и прогонват фашисткия режим със своята многобройност и организираност. Населението е на страната на революционерите и ликува. Навсякъде гражданите подаряват червени карамфили на войниците, а те затъкват цветята в дулата на пушките си в знак, че няма да стрелят срещу народа. Оттук и името - "Революция на карамфилите".
Първата фаза на португалската революция (1974-1976 г.) е със силно социална насоченост. Още в началото на новото управление обаче се стига до разногласия между десноконсервативните президент и премиер с представителите на радикалната левица. Политическата и военната левица поставят условие за незабавно преустановяване на войната в Африка и предоставяне на пълна независимост на колониите, цялостно изтегляне и амнистия за дезертьорите от тази война. Това са и основните искания на "Революцията на карамфилите". Но представите на президента Спинола не стигат толкова далеч - той е готов да предостави само ограничено самоуправление на отвъдморските територии. Премиерът Да Палма Карлуш не успява да обедини разнопосочните политически крила на воденото от него правителство и 2 месеца по-късно подава оставка.
Президентът е принуден да отчете силата на левицата в обществото и назначава на 18.7.1974 г. за премиер близкия до ПКП водач на левите в МFА - ген. Гонсалвеш. Съставеното от него правителство, провежда

широкомащабна поземлена реформа

като иззема собствеността на големите латифундии и дава земята на безимотните, национализира основните производствени сектори, банките и застрахователните компании. Лявото правителство въвежда минимално възнаграждение, 13-та заплата,  безплатно здравеопазване и образование. Левите около премиера публикуват и централния за бъдещата конституция на страната документ: "За построяване на социалистическо общество в Португалия", прекратяват  войните в Африка, дават пълна независимост на колониите. Тази социална вътрешна политика изкарва на сцената много вътрешни и външни врагове.
Новият президент - десният ген. Коща Гомеш, още през август същата година разпуска левия кабинет. Мандат за сформиране на ново правителство е предоставен на консервативния адм. Жозе де Азаведу. В неговия центристки кабинет вече не са включени представители на ултралевите и с това започва постепенен демонтаж на социалните придобивки на предходното правителство. В края на лятото 1975 г. политическото напрежение в Португалия ескалира, стига се до масови демонстрации, подкрепяни от ПКП и дори до въоръжени сблъсъци между представители на ултралевите и десните привърженици на новия кабинет. На юг от столицата избухват селски въстания срещу земевладелците. Десният президент Гомеш обявява извънредно положение и хвърля срещу бунтуващите се лоялни армейски части, командвани от ген. Антониу Еаниш, който впоследствие два пъти е президент на страната. При завързалите се сражения надделяват пропрезидентските войски, ползващи се с пълната подкрепа на НАТО. Има убити и ранени и от двете страни, а впоследствие и много арестувани леви активисти. Вълненията в страната не секват. В началото на 1976 г. се стига до масови демонстрации в подкрепа на арестуваните. За да умиротвори ситуацията, правителството е принудено да амнистира задържаните и свиква конституционно събрание, което приема нов Основен закон. Като отстъпка към левите военни и ПКП в него са записани за основни цели и задачи на държавата: "Изграждане на безкласово общество и преход към социализъм".
Проведените на 25.4.1976 г. парламентарни избори печели левоцентристката Социалистическа партия, следвана от консервативните социалдемократи от СДП и десния Социалдемократически център (СДЦ). За комунистите гласуват 15%, с което те остават далеч под очакванията. Една от причините за този резултат е масираната финансова подкрепа на Запада в полза на десните социалдемократи и на социалистите, както и на антикомунистическата пропаганда на медиите. Друга причина избирателите да гласуват по-вдясно от очакваното са обещанията за бързо приобщаване на страната към Европейската общност. Но основно условие за постигане на тази цел е, комунистите и ултралевите в бъдеще да не бъдат допускани до властта.
След вота социалистът Мариу Суареш е избран за първия цивилен премиер на страната с подкрепата на СДЦ. Кабинетът му продължава ревизионистката политика спрямо социалните придобивки на лявото правителство на Гонсалвеш. Социалистите изземат раздадената на безимотните селяни земя и я връщат на едрите земевладелци. По отношение на национализираната икономика правителството провежда политика на връщане на собствеността и замразява голяма част от социалните програми. На юг от столицата отново цари глад.
Управляващите центристки кабинети постепенно ликвидират и последните социални придобивки на Революцията на карамфилите. Предприемат се и редица промени в Основния закон, които заличават социалистическата му ориентация и го доближават до конституциите на западноевропейските страни. Вследствие на тази  политика Португалия е приета през 1986 г. в Европейската общност. А днес, четвърт век по-късно, вече като част от ЕС страната отново е пред банкрут.