Отзвук
Атанас Зафиров:
Разгеле, вече четем истински спомени
Валентин Караманчев не търси покаяние, вярва на въздаянието
/ брой: 288
"Патила и страдалчества на книги и люде" (ИК "Синева") е нарекъл книгата си Валентин Караманчев и това е удар в десетката. Кой друг знае повече от него за книгоиздаването, книгоразпространението, за вестникарството и печата. Трудовият му път е преминал в редакции, издателства, обединението за българската книга и Комитета за печата. И сам пише книги и то, такива, с които вдигна равнището на националната ни литература. И това проличава и в току-излезлите мемоари, които наред с разказа за стоическото носене на житейския кръст през голготата на преживяното красноречиво свидетелстват за неговите всестранни познания и ерудицията му, както и за високото му майсторство на разказвач и мислител.
Теоретиците казват, че книгата е осъществен образ на художествената литература. Но книгите, освен че са "напечатани листове хартия, събрани в едно" (по полк. Краус от знаменитата сага за Швейк), могат да бъдат оплювани, отричани, забранявани, но и опандизвани (В Сливен имало затвор за конфискувани книги!), късани, дори изгаряни. (Последно гориха на площада съчиненията на Желю Желев!). Така че и книгите патят и страдат. Като хората.
"Животът ми като трън вихрогон, отскубнат от корена му, случайно се затъркаля в просека от страници и корици. В друго русло не протече." , пише Караманчев в предисловието "Кой има право да пише спомени".
Нашият човек от Мървашко разбира не само от книги, но и от люде. Доказва това като шеф на редакционни, издателски колективи и на техните "шапки", а мога да кажа, че е и техен лидер, мениджър, продуцент и какво ли не още. И двойно повече разбира от човешката направа - като блестящ белетрист, "чийто герои са преминали през ада и чистилището на престъпления: през грехове, любов и терзания", както пише Никола Радев. Ярки и живи характери извън канона и конфекцията. Истински нашенски люде.
Освен от книги и от люде и техните общи патила и страдалчества, оказа се, че е вещ и в правенето на ракия и вино. Във виното е истината, но докато изпразниш дамаджаната. А иначе истината е питие, неприятно на вкус, но възстановява здравето. Захарий Стоянов го е казал иначе: "Най-горчивата истина е по-приятна от най-приятното заблуждение." Валентин Караманчев е изправен пред тези максими за истината, когато пътува към миналото, което всъщност не е нищо друго, освен пътуване към себе си. Пред него се изпречва стена с прокобите над мемоаристиката. Познава до болка книжната продукция с партизански спомени от онова време и поминъка на "литературните надничари", които слагаха малко грим, малко помада на мемоарите с геройства, та дано се охудожествят. Но литературните разработки не можеха да предотвратят стремежа на мемоариста - някогашен герой, да се отърка о по-представителните еднородци, нещо, което иронизираше Петър Незнакомов в псевдомемоарите си. А вече като нагазва във водите на мемоаристиката в годините на експлозията на демокрация, Караманчев с учуда, но и с болка признава: "С някои от авторите на тези мемоари сякаш сме живели не в една, а в различни държави, общества и епохи". В едни от преснонаписаните мемоари някои псевдодисиденти, новоизлюпени демократи и янлъш мъченици на тоталитарния гнет се опитаха да се героизират. И Караманчев не подминава спомените на Георги Мишев ("тефтер за водене на стари и неприключени сметки"), на Марко Ганчев (превърнал се от активен борец срещу капитализма и фашизма в активен борец срещу социализма и комунизма), романите от спомени на Любомир Левчев, обявени от Светлозар Игов за "мемоарна фантастика" и др.
Валентин Караманчев не търси у никого покаяние, вярва повече на въздаянието. Може би усеща интуитивно това, което казва стар акъллия родопчанин: Животът не е полно и равно, има и едно, и друго. Буднож животяс е живот, буднож - животище. Той прекарва в спомените си, ако не през ситото, то през решетото на своята съвест и разума си, времето "преди и сега", за "да отдели чакъла от калта, да види кое е истина, кое е "насосана работа", плод на фантазия и омраза". Не премълчава, нито прощава за золумите на Соца, но не го очерня, нито се подгавря с него (Та той и не го заслужава!), както направиха мнозина престарали се в прекълбучването и пребоядисването, надянали "постмодерни очила". Изкарва на показ "натрупани мълчания", признава греховете си за "скалповете" на спрените книги, с открити карти е на масата, но вижда и лъжите с карти под масата и "подсказванията на кибиците", които сега се бият по гърдите, че са им забранявали книгите, та даже са били горени. (Пещта в полиграфическия комбинат отдавна е била спряна!).
Търсенето на истината в нейния рожден вид не е лесна работа, но Караманчев се е заел с това и не си е оставил коня в реката. Налага му се да разобличава митове и фалшификации, измислици и нагли лъжи, дори просто "глупости на таркалета". За съжаление истината не винаги е художествена. Сега научаваме как се е "проврял през иглени уши" "Дневникът" на Богдан Филов, как е извършена среднощната есхумация в Полиграфическия комбинат, за да се смени една кола в списание "Съвременник" и кой е накарал Йордан Радичков да се самоцензурира в пиесата "Образ и подобие", как двама от Политбюро се спречкват заради "Отнесени от вихъра", как бе спасен стогодишният Арсенал и бе превърнат в музея "Земята и хората", как Радой Ралин се жалва с писмо на Тодор Живков, че издателствата му спират ръкописите и започва повсеместна проверка по жалбата, как Правителственото съобщение за влизането на братските армии в Чехословакия се превръща в Съобщение на БТА, какво се говорило на процеса срещу Тодор Живков и Милко Балев за хонорарите им... И още много неща ще научат читателите: примерно за "ходенето по мъките" на Давид Овадия с книгата "Дед или разгромът", която си остава голямата книга за партизанството, за раждането на самиздата и съдебните дела заради него, за странната история как една жена на Христова възраст попречва на театралната постановка на "Мървашки песнивец". В мемоара има неща, които са откровена сензация, макар че авторът ги изважда на градските стъгди не за да дава храна на таблоидите, а заради тая пусна истина.
Искрено и без злоба разказва Караманчев и за "патилата и страдалчествата" на Иван Динков, Добри Жотев, Георги Марков, Радой Ралин, Тодор Ризников, Давид Овадия... В книгата читателят се сблъсква (естествено и с мнението на Караманчев за тях) и с акад. Михаил Арнаудов, Петър Димков, Димитър Талев, Георги Караславов, Емилиян Станев, Ванга, Пеньо Пенев, Александър Геров, Николай Хайтов, Веселин Йосифов, Георги Найденов, Христо Христов, Никола Радев, Крум Василев, проф. Филип Панайотов, Павел Писарев, Минчо Минчев, Георги Данаилов, проф. Дойно Дойнов, Бойка Асиова и още много други. Естествено и с много големци, между които и Тодор Живков. Впрочем на четвърта корица има именник на присъстващите в спомените. Константин Иванов изброил имената - 110 - от Алек Попов до Цола Драгойчева. Авторът е остър и категоричен, но не и злобен, дори когато полемизира, аргументите на истината са в ръцете му и той ги използва в спора с изследването "Инкриминираният Иван Динков" от Пламен Дойнов, който се опитва "да пребоядиса червеноармееца в белогвардеец". Странно този непочтен опит бе оценен най-високо и Пламен Дойнов получи тази година наградата "Иван Динков". Остава ни да викнем: "А, вий, вий сте идиоти!" Това, разбира се, не е в стила на Валентин Караманчев, той дори когато се сблъсква с Марин Георгиев и неговия "Трети разстрел", предпочита да го "шамароса" със словесните присъди, които сам въздесъщият Марин раздава наляво и надясно.
Авторът на "Мървашки песнивец" и "Черешова задушница" се отнася с безгранично преклонение към таланта, коленичи пред Валери Петров и се гневи на Радой Ралин, че до края на живота си не намери кураж и сили да се извини за клеветническата епиграма "Зайчето Валери/пише и трепери.", високо цени Антон Дончев и Анжел Вагенщайн - двама, които според него напълно отговарят на задължителните Нобелови критерии. Заради дадено им свише дори великодушно прощава прегрешенията и лутаниците на Йордан Радичков и Ивайло Петров, а на възкресения Георги Божинов прави олтар заради неговия бисер "Калуня-каля".
Професионалните историци слагат мемоарите на "задната стълбичка на историята" (А. Милн). Историците боготворят документа. Няма ли документ, няма история, казва акад. Васил Гюзелев. Като да го е чул Валентин Караманчев, та е построил книгата си така, че след почти всеки негов текст са приложени документи в рубриката "Разгеле" - писма, дори цели преписки, телеграми, докладни записки, донесения, заповеди, разпоредби, справки, съдебни решения, интервюта, слова, обяснителни бележки, откъси от произведения. Разгеле, както знаете, означава "тъкмо на време, тъкмо на място".
Караманчев поставя много хора на мястото им. Има удивителни находки като писмото на Георги Марков до Любомир Левчев, съпоставено с писмото му до Димитър Бочев или цялата преписка около "Образ и подобие", както и страхотната възможност читателят да узнае как са видели един лов с Тодор Живков авджиите Георги Марков и Анастас Стоянов. "Разгелетата" са често pro и contra, така че авторът има и доверие към читателя, който слага на кантара на своя разум прочетеното. У Караманчев, вижда се, е жив и журналистът, дори разследващият, защото някои от главите прави читателя съучастник в разследванията си, в които и да е открил "виновниците", не винаги съобщава имената им, спестява им "позора", а на нас оставя да правим догадки. Боец е Валентин Караманчев, с неврокопски характер, граден в леговището под Пирин, Али ботуш, Боздаг и китеника на Родопите, широко скроен е той, макар да е добронрав, вярва в човека и във въздаянието, но не понася да го съдят самозвани праведници. Оставил се е само в ръцете на Безгрешния.
Накрая ще отправя родопско пожелание на Валентин Караманчев Господ здраве да ти дава и куветь... Куветь, ще рече сила, сила да напишеш още спомени. Знам, едни са вече на хартия, други са в главата ти.
Думи, изречени при премиерата на книгата на 14 декември т.г., на "Позитано" 20