Имена
Похвално слово за Дора и Лиза
Хубаво е, че са се случили в българско. Изящни, извънземни и земни. Вечни!
/ брой: 169
Двете дами на българската поезия. Двете жрици на словото. Двете вечни съперници. Двете от пиесата на... Така битуват тези личности в нашето интер и не интер пространство.
Търсени и представяни със скандалното около тях. Постепенно обаче се постига обезличаването. Стига се до ученическия лаф "стига си се праила на Дора Габе", без говорещите да имат представа коя е именно тая, на която някоя се прави...
Дора Габе присъства в литературния ни живот от 1908. Пише буквално до смъртта си. Последното й стихотворение е от октомври 1982 г. Това са 75 години творчество! Уникално! Премълчавано и считано за неинтересно. Да, то си е феноменално.
Елисавета Багряна, наричана и от самата Д. Габе с нежното и изящното - Лиза, пише от 1921-1922, та до 1991 г... И тя седем десетилетия присъствие. При това - какво!
Изящното и елегантното е запазено и за двете. Възрастта, особено за едната, безпощадно бива гонена. С маникюр, прически, боядисани коси, изискано облечени, без очила, без бастуни, патерици и прочее. Те се превръщат във Вечни. Озарени от красиви усмивки, топъл поглед, жив, пламенен, с мелодични гласове те присъстват в културния живот на Отечеството ни.
Интелектуалките. Факт, изпущан из жълтите и клюкарски страници. Жени, образовали се в Софийския университет, владеещи полски, френски, руски, английски... Преводачки. Държащи лекции по сегашному, а по онова време - сказки, из чужди културни средища, за да приобщят българското към европейското или обратното. Та не е ли скандално? Разказват, в даваните интервюта как с гордост заявяват пред смаяните интелектуалци от Западна Европа, че в малката България жените имат права да учат. Жените творят. Жените са уважавани в това забутано царство...
Лиза провижда Дора като Нестинарка. Пише й лирическа изповед. Брилянтна. Жената, българката, помнещата ивайловци и богомили, танцува върху жар - това е съдба, участ, гордост и възхищение. Метафората излиза извън словесната сторфика и се превръща в културен контекст. Писано е в 1972 г. Когато едната е около 86, а другата на 80...
През 1927 още с отпечатването на емблематичната Багрянина книга "Вечната и святата" се появява студия от младия тогава немирник в анализите си Иван Мешеков. Кой автор от мъжете, а и от жените би могъл да се похвали с такава светкавична реакция?
През 1917 г. в Берлинската консерватория дава авторски концерт един гений, роден в Цюрих, расъл за малко в Шумен, стигнал до САЩ със своя опера и основал цяла композиторска школа у нас. На 18 Панчо Владигеров представя част от Дипломната си работа и сред творбите му е и цикъл лирични песни по стихове на Дора Габе от нейната дебютна стихосбирка "Теменуги". Нашата критика оттогава не разпознава силата на словото. Красотата и мелодията е доловена обаче от музиканта и той прави песни. Които след шест десетилетия, малко преди да си отиде, оркестрира.
Да, Дора късно получава признанието си. Едва в 1967 г., вече над 80, с "Почакай, Слънце". И следващите две десетилетия ще са творческия и триумф. Всяка нейна стихосбирка ще бъде определяна като КРИСТАЛНА (Блага Димитрова).
А ония самотни "Теменуги", дочути само от майстора Владигеров, ще се повторят сюжетно с "Лунатичка" - модерната поема, за която читателската ни аудитория от 1933 г. и критическото ни ухо остават глухи... Но Тя не се отказва. Знае, че е владетелка на Словото и го раздава до последно!
Чак за 90-годишнината на Багряна излиза двутомник, посветен на живота й. Арестуваната книга. Дисидентското дело на Блага и Йордан. Тази същата Блага, която в "Лице" показа лицемерното и използваческото в Партията. Доносническата система. Изобличаването на недостойното. Недостойното да обвиниш единствената, съгласила се да свидетелства положително за Никола Вапцаров, че не го е сторила. Защото на тези страници е казана истината - на юлския пек, с чадърче в ръка, Багряна чака да дойде редът й. Три дена. Основните свидетели обаче се покриват. Само тя, жената, не-близката до него, има смелостта да се изправи и да даде положителен отговор. По време на Процеса я питат: "добър поет ли е Вапцаров" и тя отговаря: "Да". Тук нямаме въпроси, свързани с личността на осъдения. Питането не е свързано с живота на огняроинтелигента. Питането не такова, че да изисква защита. Не е като за смъртно наказание. Но фигурира, протоколиран е отговорът: "Да, добър поет е".
Нечии нечисти съвести решават да стоварят измислена вина на неизмислената Багряна. Ето го скандала. Ето как близо седем десетилетия тая глупост шества из съзнания и подсъзнания.
Истината излиза, чак когато Багряна е почти на 100... Какъв жест само, нали?
Демократичните ни управници позволиха най-голямата тогава майсторка на родното слово да дочака сетните си часове в старчески дом... Но тогава тази, същата, с изящество и великолепие изрече: "Аз сама избирам да отида Там! Нямам вече връстници. Там имам!" И това е! Горда. Вечна и Свята!
Достойните! Ето такива ми липсват да видя из хилядите жълтеещи страници Двете.
Дора Габе - Застъпницата за Йовков след Първата световна война и обезсмъртена като Нона в романа на писателя "Чифликът край границата".
Лиза - подкрепящата приятелката си еврейка по време на Депортациите.
Двете на фронта сред войниците...
Едната, която реторично пита: - Как ще спреш ти мене волната? Кой си ти? Каква е твоята сила пред моята? Не се опитвай! Силата е с мене! Светлината е с мене! На водата, вятъра и виното силата. На стихиите силата. На вярата.
А другата, горда и тиха ще прошепне: ти ме научи на красота и музика, на хармония. Аз ги нося и досега. Аз ида с тях на гроба ти. Говоря си с бръшляна, с пръстта, с птиците, с цялата вселена водя диалог. А това Слънце се разбързало. Хей, почакай! Стигам те с усмивка, поглед, милувка и думи. Слънце, ида!
И летят двете. И пеят. Дорде осъмнат. Даряват ни духа на...родината. Носят истината и красотата. Вечните. Святите... Лиза и Дора! Хубаво е, че са се случили в българско. Нека си ги пазим и обичаме. Те са си наши. Двете. Изящни, извънземни и земни. Вечни!
И чаках аз с измъчено сърце...
Дора Габе
И чаках аз с измъчено сърце,
към щастието поглед устремила -
и чаках го с копнеещо сърце -
сърце ми жажда беше изсушила.
И то дойде и с ангелска ръка -
и дивни се понесоха акорди.
И то дойде. Затворила очи -
от рози дъх аз сещах възхитена;
в неземен сън, затворила очи,
неземен химн аз слушах упоена.
Ветрове
Дора Габе
Да можех да се дам на всички ветрове
по цялата земя, по всички светове,
да ме разнасят и да ме развяват,
във своя бяг да не престават,
от край до края
земята три пъти да омотая,
в една прегръдка
трижди да я стегна,
в нея да се всмуча
и тайната й вечна да науча,
за да ме вземе
и длан спокойна сложи на сърце ми.
А после - нека ме остави
и целия тоя свят да ме забрави
самичка някъде
като крайпътно камъче,
като кълбо,
което пада в вечността
и се проточва нишка
без следа,
без тежест,
като в сън,
а вятър ден и нощ
да я развява...
Стихии
Елисавета Багряна
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите -
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -
къщиците и градинките, и добитъка на хората -
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -
в избите студени, каменни, завещани от дедите ни -
в родния ми град?
Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -
мене как ще спреш?
Дора Габе Елисавета Багряна
(1888-1983) (1893-1991)