Подбрана поезия от Юлия Пискулийска

Името на ЮЛИЯ ПИСКУЛИЙСКА е добре познато и в журналистическите среди, и на левите хора в България. Не е тайна, че неуморната майсторка на словото е изкушена и от поезията и дори подготвя стихосбирка за предстоящия й юбилей. С любезното разрешение на авторката публикуваме подбрани нейни размишления в рими. Приятно четене. 

ВАРИАЦИИ

По картини на Ивайло Мирчев

1.
Навсякъде синьо. Небето - и то.
Но къщите, къщите - ярки!
Издялани сякаш с фино длето.
За душите ни - мамещи арки.

Навсякъде синьо - за лунното фон,
за деня, с прозорец на къща,
а облакът горе е камертон
за синьото, никога същото.

Синьо-зелено небе. Кипарис.
И морето е синьо-зелено.
Как ме вика - картина - във вис,
някъде там. Или в мене?

Синьото - дим. Синьото - нощ.
Леко розово - съмва ли вече?
Диша комин. Билката - брош.
Алено с нежност изтече.
2.
Не багрите, а тяхното преливане.
Една до друга - или пък проникнала
едната в другата: щастлива е
с усетен трепет. Няма свикване.

И с нежността на тихо зазоряване,
различна в своето разсъмване сред мрак,
приличат те на ласкаво даряване,
на капки цветен дъжд... с приплак...
3.
Носталгия по лятото - къде е  -
дали пак в къща - сам прозорец свети.
И в буци на земя, която пее,
че синьото за нея ще се сети.

Носталгия по лятото - но есен
на листа лозов е жена - и ляга;
и този свят огромен е, и тесен,
че любовта не знае път - да бяга.

Носталгия по лятото - но то е
откъснат земен сън - и нарисуван.
Мига с тъгата някой ще извае,
че бил е жив. Недосънуван.
4.
Сенките до ствола на дърветата
поникват и са плахи още.
Потрепват - рибки из полетата,
преди да слязат в дъното на нощи.

Преднощен е и куполът църковен
в прозрачен танц на акварели.
Как диша нежност в миг съдбовен
сред цветове, в картина спрели.

Тук сенките - коса са разпиляна,
тъй мека, топло привечерна.
Жена, щастлива и засмяна,
вградена сенчица, се мерна. 
5.
Кръщавам те, платно, изваяно,
не само с името едничко.
Сърцето ми, от тебе смаяно,
ти дава друго име: Всичко.

ДУШАТА
Душата женска е с живот на котка.
По гръб не пада - и с животи девет
погалена, промърква - и е кротка.
Настъпиш ли я, гръбчето е хребет.

Душата женска - с деветте живота,
прегазена с любов несподелена,
си има в тайника трептяща нота,
макар не винаги да е Елена...

РЪЦЕТЕ НА МЪЖА
Ръцете на мъжа са корени, които
изпращат клон и цвят в душа и тяло
и женското сърце, в зеленина обвито,
от ранина щастливо е запяло.

Ръцете на мъжа, когато ни обвият,
по-силни от света са -  многозвучен.
Как женските сърца - камбани - звънко бият.
Че трепетът е вечно ненаучен...

ВЕЧЕР В СТАЯ
Дали е тъга по ръчички бебешки?
Вечер спирам до цветята в саксия
и мисля за отлетелите лебеди,
от безвъзвратното да се скрия.

Зелени - от дъха ми се движат - пръсти
и в главата ми нахлува гугукане,
ритат ме ония крачета чевръсти
и усеща гръдта ми сукане.

Дали е тъга, дълго потискана с воля
и сега пресича пътя напряко?
Моето майчинство... Спомена моля
за топлите капчици мляко.

МОМИЧЕТА
Момичета жените са били.
Гърдите - весели козички.
Бедрата - риби. Късите поли.
Трепнали от вятъра косички.

Мъжете се изпъвали пред тях,
годините да скрият бързо.
Съпругите - с въздишка, с поглед плах
прощавали им тази дързост.

Изгубили момичешка снага
жените, с оживелите утроби,
не спомняли козичките с тъга -
на топла гръд кърмяща - роби.

И хващали очите на мъжа -
две птици, литнали към тяло...
"Момиче мило, как да не тъжа -
аз птиците отдавна съм видяло..."

Момичета жените са били.
И новите момичета - козички 
с ония, същите, развей поли -
мъжа пробождат с две гърдички.

КЪСНО
"Ела, ще те целувам нежно.
На тоя ден, с ветрило ярко,
ще скрия бръчките ти снежни
под есенни листа сред парка..."

"Не идвай. Няма да изтичам.
Без тебе цял живот премина.
Не мога кратко да обичам.
Едничката - сега - причина."

ТРИПТИХ
Дете пред нея тича, бързоного.
Зад нея - друго, породено.
Гърбът й плува сякаш. Но не мога
лицето й да видя. Осветено?

Зад нея малкото се спъна в плоча.
Подаде му ръката - с чанта, пълна.
Съзрях гърдите - там вратле източи
засмяно бебе - сякаш че покълна.

Голямото бе спряло да я чака.
Наведе се и падналия вдигна.
Спокоен миг. И никой не заплака.
Ръката й за две дечица стигна.

Залязваше над тях денят, спокоен.
Отминаха. Да гледам продължих.
Какъв бе тоя дух? Видях го троен.
На майка силата - в един триптих.

ПОГЛЕД
Разминахме се някъде и аз разбрах,
в далечен сън скала от сол сме поделили
и с теб ме чака и мълчание, и грях.
И да те обичам ще ми трябват сили.

То беше поглед - просто поглед и един,
а залюля ме - и светът цъфти зелен.
Бях луда и поисках да си имам син.
Но твой да бъде и да е проритал в мен.

Едничък поглед. И деляхме дълго сол,
в горчиви дни, и в празнични, в безсолни.
Аз знаех кой е най-любимият ти стол
и яростта към саги ореолни.

Как поглед е светкавица съдбовна..
Животът ми - на две. Неравна живопис.
Отдясно - всичко друго. Лявото - любовно.
Портрет, в лилаво и зелено - на Матис

РУЖИ
Ако в небето посадил си ружи,
макар сърцето ми да не заслужи
безмълвната ти обич дълголетна,
въздишката за мен - дълбока, сетна,
ще видя как от залеза излитат -
червени, бели, от сълзи измити
и как дланта ми търсят да целунат
и да оставят там парче от сърпа лунен.

Ако в небето цъфнали са ружи,
сърцето ми навярно ги заслужи,
защото не излъга, не изпроси
една любов, която то за теб не носи.

ЩЕ ТЕ СЪНУВАМ
Да те прегърна - много си далече.
Във въздуха ухаят портокали.
Денят узря, набъбна, млечен.
А идва нощ, да го погали.
Ще те сънувам. Ще цъфти кайсия,
сред този дъх от розова омая
аз чашата на Сън ще пия
далеч от северната стая.

ЛИЛАВО
Лилава вечер мина и прегърна
на облаците крехките телца.
Танцува из небето - и се върна,
покри земята с весели перца.

Облече роклята си с лавандула,
от люляка си сви венче разкошно,
от облака скрои прозрачно було.
Заспа в крило на пеперуда нощна.

Лилава вечер - нежна теменужка -
деня приспа с лилавото ветрило.
И ето го - в съня сега се люшка -
пътува с конче - водно, лекокрило.

ЗАЩО
Защо цветът ще търси слънце в есен,
земята ще помоли за живот,
макар че няма никак да е лесен -
и няма клонката да носи плод.

Защо, пред прага с нищото застанал,
човекът иска ласката - и пак
готов е да приеме всяка рана,
оттатък своя най-последен праг.

ЗАТВОРЕН КРЪГ
Ръката ми цигарите забрави,
димящи между ноктите-рубин,
с ония млади и щастливи стави.
От гривната проблясва камък син.

И тялото ми - всичко ли запомни -
коприната, в гръдта ми впита,
очите мои, кестени огромни,
в които не едно момче се скита.

И тялото ми, с роклите свободни,
прекрасните ми, цветни бегълки,
със смях загърбили модели модни,
щастливи акробати на халки.

Ръката ми, която те погали.
Или сънувала съм този сън?
И роклите отдавна са заспали.
А пеят пролети отново вън.

КОЙ Е?
Дъждът ме приюти. И с думи - твои -
вървя сред него - на сълзи богат.
И той ме пита - ти кажи ми кой е,
мъжът в пустинята на този град.

Дъждът ме приюти. И аз треперя,
Врабче, загубено в длан мокра.
Навярно искала съм да намеря
при теб дъждовната си рокля.

И пита ме дъждът за тебе - шепне,
името ти иска да узнае.
Щом връхчето на устните ми трепне,
дъждецо, ето, името това е.

Илюстрации Зорница ПИСКУЛИЙСКА