Пиронът

Недьо влезе в кочината, потупа свойски свинята отзад. Тя доверчиво подаде навън острата си зурла. Четирима мъжаги я подхванаха. Докато животинката се сети какво я чака, попадна под 400-килограмова тежест, принадлежаща на току-що пристигналите с такси колачи. После снегът закървя и се съсири. Всеки от колачите знаеше какво прави, всички се чувстваха необходими. За тях това си беше чисто и просто оня акт, за който по-преди се съобщаваше телеграфически, а сега - с есемес: "В неделя колим свинята."
Заигра съсекът на горелките. Проснатото върху ритла животно скоро стана катраненочервено, после ножовете прекараха кожата през жълтеникаво до бяло. Колачите се изправяха отвреме-навреме, изтриваха потта от възлестите си чела, вдигаха шишето с греяна ракия, шише, инкрустирано с кичурче здравец и обримчено с червен конец за гърлото. Казваха басово "Наздраве", "Айде, хайрлия" или нещо от тоя сорт, окашлюваха се така, че да си придадат важност, и се подбутваха един друг с "дулото" на бутилката.
С цялата тази съсредоточеност, с всичкото това напрежение се свърши, щом отвориха свинята.  "Недьо, виж - пирон в бъбрека!" - казва Джондера и се почесва отзад, доволен от откритието. После поглежда към мен, гражданина, и погледът му ме повдига. Претегля ме. "Айде бе, пирон, казваш. В бъбрека. Не може да бъде!" Все ще се намери някой да играе неверника. Тоя, комуто викаха Копчалията, прилича ми да е свикнал с тая роля. "Що да не може. Камък в бъбреците може. Пирон в бъбреците - не може! Айде де!" - обажда се Любо Кабзамала.
Стопанинът Недьо не изглежда да е много изненадан: "То ще е от кочината. Нова е. Кога съм ковал летвите, ще съм разпилял пирони по пода. Де да знаех, че ще си отворя беля." "Отде ще знаеш!" "Знае се - кокошките ядат вар. Защо пък прасето да не яде пирони." "Пък то, моето, не растеше добре. И царевица му давах, и ярма му бърках, пък и помия му сделяха от пицарията... И не наддаде много. Пиронът ще е кабахатлия. Лани свинята пак не наддаде много. С биберон я храних, не наддаде." "Та как ще наддаде, като и лани намерихме пирон в бъбрека." "И по-лани." "Така ли беше?" "Така беше." "Те май твоите все един и същ дефект дават - пирон в бъбреците." "Може да е наследствено. Така да се раждат." "Как да се раждат така, с пирони, като тази година взех прасетата от пазара в Калояново."
Джондера вдигна гвоздея, огледа го примижал, сякаш мери мащаб: "Ръждясал е." "Кочината с нови съм я ковал. Кило изхабих." "В стомаха ще е ръждясал. Киселини има в стомаха, всичко разяждали. И теб да те турят в свински стомах, и ти ще ръждясаш."
Облегнал се на кладенеца, гледах, слушах. И неусетно се почувствах като в театър. И то на спектакъл, доста игран и улегнал, както казват театроведите. И в това време един женски глас съобщи не без призивни интонации в гласа, че кебапът е готов. Кебапът, който не знае, е специалитет на този край - нарязва се дробът, добавя се месо от осмянката и този дробен се задушава в голяма тава с много лук.
Колачите се поизтърсиха, поотъркаха калните си обувки в снега, прибраха грижливо горелките и ножовете в торбите си, така че да им са на сгода, щом ги призове дългът. Мъжагите се наредиха около масата. Според заслугите те първи, ние до тях. Недьо захвърли камуфлажните си одежди, вече с бяла риза и връзка, пусна касетофона с Пенка Павлова. Тя е любимата му певица. И ешмедемето започна. Дълго пред нас димеше греяна ракия, цвъртяща в калените чаши, а и после се надувахме с пелин от 22 билки. Сигурно хиляди приказки са се издумали, но разговорът започна да минава покрай мен и да се разбива в бялата стена. Нещо непрекъснато ме придърпваше към стола. И час по час проверявах здрав ли ми е панталонът. Сякаш някакъв пирон се беше забил, прищипвайки панталона между главичката и дървената плоскост. Като ония малки пирони с големи глави в кафенето на Шериф ага в родния ми град, които бродираха като молци панталоните ни.
Чувствах пирона под себе си, не смеех да се почеша дори. Замаян като новак пред телевизионна камера, едва се вдигнах от стола, когато цялата дандания свърши. Нещо ме дърпаше към кладенеца в двора - там, дето преди няколко часа стана свинската коледа. Сега само огромно изцъклено кално око се беше дивнало върху снега. И захвърлен мехур. Такива подритвахме като деца вместо футболна топка. И пирон - шестсантиметров. Ръждив. Оня от бъбрека. Вдигнах го. Топъл. Огледах се - всички се бяха скупчили и се прощаваха. Никой никого не виждаше, никой никого не чуваше.
После в София жена ми търсела ли нещо в джобовете ми, панталона ли чистела, попаднала на пирона: "А се чудиш защо ти са скъсани джобовете..."
***
Свинята няма честта да е жертвоприношение, но на Коледа не можем без нея.