Мнение
Пъзльовците под портрета на Левски
Ако ни управляват в наш ущърб, то е защото не искаме от кандидатите за властта да се явят на избори с цялостен проект за Посоката
/ брой: 226
"Идеализмът е благородната тога, която политическите джентълмени наметват върху своето желание за власт."
Олдъс Хъксли (1894-1963), английски писател
Нима не е нелепо, тревожно, а и трагично в техните проявления, че все още проработват триковете да се представят като виновни за несгодите на българските граждани от началото на т.нар. преход досега винаги опонентите на дадена политическа формация. И в никакъв случай функционерите по високите нива на тази същата формация, макар и държали лостовете за държавно управление. Подобни, макар и изтъркани от продължителна употреба, елементарни трикове за манипулиране на масовото съзнание са на всеоружие у всички политически формации у нас.
Те имитират, че улавят интелектуалния и социален копнеж на своите сънародници. Кълнат се, че ще ни поднесат света на сребърен поднос, но всъщност нямат представа как да изпълнят обещанията си.
Големият им
съучастник в будалкането
на българските граждани са средствата за масова информация. Те костюмират шарлатаните в благоприлични одежди и създават у зрителите илюзията за решителност, а задъханите репортажи за незначителни неща, измислената драма в реалити телевизионни предавания ни объркват и заблуждават до такава степен, че не сме в състояние да се ориентираме кое е истина и бихме могли да се кълнем в онова, което изобщо не е истина.
Философията на изборния процес е провалена. Тя загуби своя смисъл като възможност за избор между предложени варианти на възможни проекти за социален инженеринг. Често избираме кандидати, които дават обещания, невъзможни за изпълнение. Тук експертите от областта на обществознанието могат да копаят в златна мина по темата "хетеротелия" - подмяна на предизборните ангажименти с различна от тях насочена законотворческа дейност или дори с достигната цел, противоположна на заявената пред избирателите преди вота.
Но без да бъде извършен структурно-функционален анализ на отделните процеси, когато е наблюдавана хетеротелия, се стига до твърдението, че в нея резултира работата на някаква "друга" сила, която въздейства на социалния логос като отделен, страничен фактор (Б. Менделброт, 1924-2010). Това е опит за ирационално обяснение на социални механизми, какъвто е и подмяната на електоралния вот. Но както пише Карл Маркс: "Общественият живот е живот, практически по същество. Всичко тайнствено, всичко онова, което води теорията към мистицизъм, намира рационално решение в човешката практика и в разбирането на тази практика." Конкретно за обяснението на подмяната на електоралния вот е целесъобразно да бъдат открити субектите, които са облагодетелствани от неспазването на поетите по време на предизборни кампании ангажименти пред суверена.
Ето че на практика общественият договор се оказва по отношение на суверена долнопробна стока, чието съдържание катастрофално се различава от рекламния етикет. В този случай цената на общественото съгласие обективно се оказва прекалено висока за суверена в сравнение с облагите. При това положение пред индивида има две възможности: или да търпи и да страда, или да се опита да промени условията на договора чрез сила или по мирен път. Ето къде е втората задача на критическата теория: да посочи пътищата за прогресивна социална трансформация чрез разбиване на индивидуалистичната конструкция на либерализма, налагана на отделния индивид, чийто потенциал за противодействие да бъде омаломощен. Срещу него са озъбени глобалните конфигурации на дисциплинарната и капиталистическата власт.
В настоящия си вид
общественият договор у нас
представлява приватизиране (без справедлива компенсация!) на правата на суверена в полза на управляващото малцинство. Кремирането на тази въпиеща несправедливост, безкомпромисно и сега, е единствената гаранция, че тя няма да просъществува всегда нине и во присне и во веки веков!
Ето защо критиката на концепцията за управление на държавата, извършвано от малцинство, традиционно поставило се извън ефективния контрол от страна на гражданина - суверен, би трябвало да води до "изкуството да не бъдеш управляван по този начин" (Мишел Фуко) и категорично да надмогне примиряването с липсата на напълно оформена политическа визия, която да се предложи на избирателя. Според американската политоложка Уенди Браун (р. 1955 г.): "Критика, която не утвърждава живота, не утвърждава ценност и най-вече не утвърждава възможности в настоящето и бъдещето, разбира се, е възможна; но тя не залага на политическа власт и следователно не може да бъде разбрана като политическа."
Както пише още през ХIХ век английският икономист и философ Джон Стюарт Мил (1806-1873): "Правата и интересите на всеки човек или на който и да е човек, са защитени от неспазване, само когато заинтересованият човек сам е способен и по навик е предразположен да ги защищава... Защитеността на човешките същества от злото, което могат да им нанесат други хора, е пропорционална на способността им да бъдат, и в действителност да са, самозащищаващи се."
Тази наложителна необходимост от
самозащита на гражданското множество
от користните попълзновения спрямо неговите фундаментални интереси от страна на управляващия малцинствен псевдоелит е отчетливо видна и във външната политика.
В годините на т.нар. преход от 10 ноември 1989 г. досега ярко се открояват хроническите слабости на българската външна политика - ибрикчийската сервилност, дефицитът на баланс и прагматизъм, на стратегия и тактика при дългосрочното, средно- и късосрочното подреждане на външнополитическите и икономическите приоритети, липсата на национално отговорна парадигма по отношение на международните изяви на България. Този импулсивен хаос във външната политика е върху основата на безпринципно нагаждане към новите партньори и грубо охулване на предишните съюзници.
Апропо, каква е истинската същност на външнополитическата доктрина на новия Голям брат - не фасадно афишираната с цел трупане на репутационни изгоди, а скритата, но като червена нишка преминаваща през цялата история на Съединените американски щати?
На Джордж Вашингтон (1732-1799) - американски държавен деец, главнокомандващ на армията на въстаналите английски колонии в Новия свят срещу господството на английската корона и пръв президент на САЩ (1789-1797), принадлежи външнополитическата концепция: "Когато и да възникне конфликт между европейците, ако ние мъдро и по съответния начин се възползваме от преимуществата, дарени ни от географията, можем, действайки внимателно, да извлечем изгода от тяхното безумие."
Има ли промяна във външнополитическите концепции на политиците в САЩ, която да е настъпила за тези близо два века и половина?
В своята книга "Фашизъм. Предупреждение." бившият държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт пише: "Казвам на моите студенти, че основната цел на външната политика е елементарна: да убедиш други държави да правят онова, което ние искаме да направят. За тази цел разполагаме с различни инструменти, които варират от отправяне на учтиви искания до изпращане на командоси. Инициативите, които можем да предложим, включват всичко - от похвални думи до кашони със семена или кораби, натоварени с танкове. Ние можем да упражним натиск върху непокорните, като си осигурим подкрепата на съюзници, приятели и международни организации, за да подсилим исканията си. Ако правото (в разбирането на Олбрайт - бел.авт.) очевидно е на наша страна, може да заплашим, че ще подкрепим санкции в икономиката и сигурността или ще ги наложим и после ще ги затягаме отново и отново, ако въпросното правителство откаже да направи онова, което ние мислим, че трябва да се направи. За да съсредоточим умовете, може да уредим мирни, но поучителни демонстрации на военни умения в предния двор на страната. Ако обстоятелствата позволяват, можем да използваме тайни подривни средства, така че, когато например бъде изстреляна ракета, тя да се движи встрани, а не нагоре."
Но този, под чийто портрет малки по дух човечета се напъват да помпат своето самочувствие, окопали се по високите нива на държавната йерархия - нашият Васил Левски, ни е завещал: "От никоя страна (за) нищо се не надяваме и никому за нищо не се молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може да се противопоставя и най-силната стихия."
* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България