ПАНТЕОНЪТ

В събота имах честта да бъда сред множеството люде, които се поклониха пред Тракийския пантеон в Маджарово. За Деня на тракийската памет се стекоха потомци на тракийските бежанци откъде ли не - от Варна и Старо село, Сливенско, от София и Хасково, от Казанлък и Твърдица. Те не са забравили родните места на предците си, дори казват "Аз съм от Сачанли", "Дошли сме от Пишмен", "Ние сме от Доганхисар". Видях се и с мои земляци от Момчилград. На поклонението бяха  вецепрезидентът Маргарита Попова и дядо Галактион, чиито думи бяха умни и на място,  председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров, който доказа, че е достойнство да си наследник на акад. Любомир Милетич, уважиха събитието и учени-историци, и депутати също.
Съгласно нашите нрави медийният отзвук от събора в Маджарово, който в същността си е  национално поклонение пред тракийската голгота през 1913 г., бе почти никакъв, само нещичко от думите на г-жа Попова се чу. Така че споменът за тази страшна българска драма не оживя, макар че се навърши кръгло столетие и очаквахме той да достигне до повече люде. Вече привикнахме събития с жесток отпечатък върху родната съдба да бъдат подминавани с лека ръка и да се превръщат в бели петна. Въпреки усилията на Съюза на тракийските дружества в България да поддържат жив пламъка на паметта за тия кървави събития, все още погромът на тракийските българи през 1913 г. не е почитан всенародно и възпоменателното събитие в Маджарово не достига до ушите на всинца, та дори да оглуши политиците. И не само защото на тракийците им се иска да е така, но защото станалото през 1913 г. няма равно в новата ни мъченическа история, както писа акад. Любомир Милетич, и е повече от безумство това да се забравя.
Но може би има сили, които по някакви изкривени представи за добросъседство или превратни разбирания за смисъла на историята искат да забутат тракийското клане в глухия сокак на забравата. Отворете учебниците по история и ще видите как нашите учени минават на едра тропоска тракийската одисея и децата нищо не научават за нея. И това не е от вчера - изстрадал съм го в детството си - когато чувах жалните песни на бабите от Тракийския квартал или разказите за чудовищни страдания на прогонените от родните им места. А в учебниците ни нямаше нищо за това - сякаш не е било. Да припомням ли, че международната анкета "Карнеги" установи, че избитите тракийци през 1913 г. са 50-60 хиляди души, сиреч 20 на сто от българското население в Тракия е изтребено, и то голяма част от него са подрастващи - пеленачета и деца. От Милетич и неговите източници знаехме, че унищожените села са 17, сега научихме, че бройката им е 24. Думата "клане" е най-точна за това, което става в Булгаркьой, Сачанли, Манастир, Доганхисар, Малък и Голям Дервент, Пишмен... Не едно и две "баташки кланета", цели 24 помни Тракия. А общо 60 български села са били опожарявани, ограбвани, насилвани от редовната турска армия и подстрекаван башибозук. На тази трагедия на ХХ век светът гледа бъзмълвно.
На Пантеона на загиналите тракийци в Маджарово почитаме паметта на 2000-те погинали мъже, жени и деца, когато преминават Арда при някогашното село Ятаджик. Тракийската голгота започва от Дедеагач, където се събират повече от двайсет хиляди българи от Манастир, Сачанли, Аткьой, Доганхисар и др. с надеждата чуждестранните консули да ги защитят. Но гърците начело с владиката предават града на турските войски, консулите се изпокриват и започва мъчителният бежански път на повече от двайсет хиляди през Армаганската долина към България. Малките чети на Димитър Маджаров, чието име носи от 1974 г. някогашното село Ятаджик, и на Руси Славов съпровождат и охраняват поелия към планината людски керван, нападан непрекъснато от башибозуци и "турски царски войници в аскерска униформа". Една група е откъсната към Фере от озверена башибозушка сган, която извършва грозни жестокости и завлича със себе си множество жени и девойки през Марица. Армаганската долина се превръща в човешка касапница, двеста души от турския аскер "погнали народа и секли, где когото сварят", забрали до стотина жени в плен. Месеци след "армаганската сеч" в "долината на смъртта"  труповете лежели непогребани, стърчали кокали, оглозгани от кучета. Четите на Маджаров и Руси Славов повеждат злощастния керван в спасителния поход през Коджа яйла-Горно Юруци-Попско-Ятаджик на р. Арда, през цялото време се сражават с налитащите като скакалци читаци със силяхлъци. Докато стигат Арда, която потича кървава. Поетът от Хухла Ивайло Балабанов ще опише образно "как плачат бежанци обезумели/как плаче Арда с кървава вода..." Толкова вода е изтекла през Арда, но не може да се измие кръвта. Поне в народната памет...