Опиянение по никое време
/ брой: 106
Тези дни една добре позната лицева конфигурация грейна до бутилка вино за износ на необятния китайски пазар. На подписа и името на президента Петър Стоянов очевидно ще се разчита за пробив в жестоката конкурентна среда на най-многолюдната държава, както вече бе сторено с парафа на южноафриканския президент Фредерик де Клерк. Зевзеците злобари естествено ще оспорят уреждането на любителя на Бийтълс и родопските напеви и поставят под силно съмнение твърденията, че политикът си е продал името без нито цент кяр. Затова пък стихоплетците подозират, че следва римувана кампания от типа на "Хайде майна, Пърфект чайна", което със сигурност ще хвърли китайците в дълбоко недоумение и размисъл.
Всичко това естествено е шега и не оспорва декларираните благотворителни намерения на производителите и търговците, които са заложили на известни политически лица в своята кампания. На наша почва обаче през последните дни се лее обилно политическо вино, бъркано, да речем, в пластмасови бидони с машинно мачкано грозде от борсата в столичния архитектурен бисер "Дружба". Та на клетия потребител се предлагат изделия от типично родна суровина, но с преднамерено европейски привкус. Стари и нови кариеристи ни убеждават настойчиво как щели да бранят интересите ни в Европарламента, само и само да посегнем към бюлетината с техния номер. Тоест, ние да посегнем, а те да си пият хубавата бира на Grand Place в Брюксел.
За да сме честни пред себе си и читателите, трябва да признаем, че изпадналият в дълбока немотия и депресия българин не възприема изцяло евроизборите като възможност за излизане от спиралата на посредственото съществуване. За него все пак парламентарният вот е истинското поле за "разплата" с политическия противник. Тази преобладаваща липса на по-глобално и общоевропейско мислене вероятно е резултат от отсъствието на реални евросоциални ефекти, още повече от дейността на ЕНП и присламчилата се към нея наша фирма, пардон, формация ГЕРБ. Да не говорим какво разочарование за хората е клеветенето ни пред европейските чиновници от изтъкнати емисари на същата тази партия, която просто не си представя съществуване извън прожекторите на властта и нейната... трапеза. Поради тази именно причина се пренебрегват общоприети етични норми и правила в политическата дейност, но и нещо друго, което в обърканото ни съзнание на набедени либералдемократи би трябвало да има неприкосновено място. Става въпрос за патриотизма и отдадеността на отечеството. Това точно трябва да ни сплотява, а не всякакви там конюнктурни интереси и вълчи стремежи към себеустройване. Ето защо поне инстинктът би трябвало да подскаже на обикновения човек, че промяна е необходима и във влиятелните структури на Евросъюза и неговия парламент. Че залагането на лявата опция все пак дава перспектива, а за държави като България травмиращият мониторинг и преднамерени санкции, за които лобират десните в Европа и у нас, водят само до циментиране на не особено благоприятното ни статукво.
В духа на една новооформяща се практика преляхме от опиянение по Деня на Европа. Не че е грешно да честваме празника на нашия си континент, където ни е запратила съдбата, а при това сме и членки на най-голямото междудържавно обединение. Напротив, там ни е шансът и мястото като държава, дала на Стария континент много история, култура и дух. Но защо, питам се, същата тази България позабрави (предимно медийно и лидерски от десния сектор) един голям ден не само с континентално, но и със световно измерение. Естествено става дума за Девети май и победата над хитлерофашизма от многонационалния тогава Съветски съюз и неговите съюзници. Та нима същата тази Европа не ликуваше тогава от опиянението на великата победа, та нима не въздигна тя паметници на победителите и милионите жертви в своите градове, та нима в основата на сегашната европейска политическа конструкция не е вградена извоюваната тогава свобода.
В същото време президентът се самовъздигна до ранга на Европейския съюз и за пореден път заяви, че е загубил доверие в правителството, което пък оприличи на Путин. Тоест, между г-н Плевнелиев и кабинета на Орешарски отношенията били както между ЕС и руския президент. Странна образност е тази, като се има предвид, че Европа е малко пообъркана в подхода си към Кремъл и не е склонна, изглежда, да жертва големи икономически интереси в полза на геополитически игри. По-правилно май щеше да бъде сравнението с нарастващото напрежение между САЩ и Русия, макар че и там все още съществува ресурс за компромис. Така че да не се набутваме в трудно разбираеми аналогии с големите, а се приземим към нашите си примери, които в изобилие ни предлага политическата практика на антагонизма.
Какво да се прави - опиянение по никое време!