Офертата на Орбан и Вишеградската алтернатива

Леко шокиращи бяха думите на унгарския премиер Виктор Орбан от кратката му визита в София: "Макар че Шенген умира, България трябва да влезе в него... Това е въпрос на сигурност." И още: "Не е правилно, България още да не е член на Шенген..." Редно е тези две изречения да получат по-силен отзвук у нас, в сравнение с десетките протоколни официални "нищо неказвания" по темата, които цяло десетилетие ехтят от медиите. След т.нар. бежанска криза всеки ден отлагане на "падането на Шенген" вече е обида за България и Румъния...
Чухме и рецептата на Бойко Борисов: "Незабавно да се затворят външните граници..." Това впрочем в България го бе казал и Волен Сидеров, само че преди има-няма три години и половина.
Шенген е мъртъв, защото един, само по себе си рационален механизъм, измислен преди тридесет години, когато от него е имало някакъв смисъл, по същество не бе реформиран и от година на година ставаше все по-несъстоятелен в променящия се свят. Десет години минаха от ентусиазирания парламентарен вик на проф. Любен Корнезов, "България е свободна!", а "свободата" в България, някак още не е дошла... Вместо това чуваме отговорни приказки от "Брюкселски бонзи", че "всъщност/може би" трябва да се обособи един "вътрешен Европейски съюз" и втори, по неговата периферия. Защо да правим Европа на две скорости? Нека бъдем по-гъвкави: Европа на 28 скорости... Въпросът е кога в Брюксел ще се освободят от представата, че Евросъюзът е "Люксембург и неговите околности".
Повече от един милион души неграждани на ЕС влязоха на неговата територия с проблематични документи или въобще без такива и европейските граждани имат правото да получат обяснения. В Брюксел най-накрая пресметнаха, че 60% от тях не са никакви бежанци, а са нормални (нелегални) мигранти. Такива бяха те и по нашите български изчисления отпреди три години за пристигналите по турското направление. Дори делът им бе по-висок, доколкото част от "сирийските бежанци", заявили се като такива на българо-турската граница, по-нататък, след някоя централно европейска граница, започвали да се самоопределят по друг начин. Чу се впечатляващ аргумент от международните организации - трудно било да се разграничи бежанец от нелегален мигрант...
Закономерно дойдоха и стряскащите числа за онези "около три хиляди (български) бежанци", които щяха да ни върнат "от Европа", защото по регламента Дъблин-3, щом сме пропуснали един човек, който не отговаря на критериите за бежанец, той следва да бъде върнат в страната, която го е допуснала на територията на Евросъюза. Т.е. българите например да бъдат така добри обратно да си приемат съответните граждани на Пакистан, Мианма, Афганистан, Еритрея и т.н. Според мен граничните и мигрантските служби и Агенцията за бежанците следва вече да са направили проверките кой от интервюиращите е пропуснал най-голям брой "спорни" кандидати за убежище.
Абсурдно е да има строги Шенгенски правила за европейските граждани, снабдени с валидни документи за самоличност от България и Румъния, и едновременно с това стотици хиляди хора, граждани на неевропейски държави, да влизат на територията на ЕС просто така, без документи... Не само "бежанците" са социалният реактив, който показа, че много неща в Европейския съюз не са наред. Мигрантската криза може би ще дестабилизира непоправимо ЕС. Не толкова заради големия брой имигранти, а и защото се видя, че "евродемокрацията" дискретно се е поизложила. Резонният въпрос според Виктор Орбан е: "Кой, по дяволите, взе решение за тази политика?" Наистина, кой? Кой?
Орбан се придържа към базисните принципи на международното бежанско право: на пристигналите в ЕС мигранти "нужно е, преди всичко, да им се помогне - скоро или по-късно да се организира тяхното завръщане в родините им". Най-хубавото, което може да се случи на един истински бежанец, е да види отново родния си дом.
От тази позиция Орбан заедно със словашкия си съсед Робер Фицо оспориха по принцип идеята за въвеждане на т.нар. бежански квоти. Впрочем както Орбан, така и Фицо са отлични юристи и опитите да им бъдат пробутани противоправни концепции за бежанството предизвикват у тях разбираемо дори професионално възмущение.
Заради оградите някои с ентусиазъм зачислиха Орбан в групата на ксенофобите, но ето, че френският премиер Мануел Валс заяви, че Европа трябва да засили контрола по външните граници. В Европа днес големият въпрос е "Кой е антиевропеец?". Онзи, който продуцира неразрешими конфликти в европейските общества, или онзи, който се опитва да ги преодолее?
Орбан е десен, дори твърде десен политик. Представител е на една, струва ми, се перспективна тенденция в европейската десница, която, след като смаза националната си левица, сега предпочита да има за свой противник исляма, бежанците, ромите и т.н., но като "автентичен глас на унгарците", ще продължава да се бори и с "лявата конспирация". Защото Орбан понякога допуска, че Евросъюзът е продукт именно на такава "лява конспирация". Едновременно с евроскептицима си Орбан води икономическа борба срещу финансовите завоеватели. Той представя една Унгария, освободила се от оковите на дълговото робство. Затова се питам, готов ли е премиерът Борисов да се обяви за "освобождаване на България" от "съсипващата мощ на банкстерите", както се изразява Виктор Орбан?
Казва се, че за бежанската криза е нужно общоевропейско решение и това звучи много съблазнително. От Брюксел обаче продължават да разсъждават в озадачаващата схема "как ще превърнем нелегалните мигранти в легални..." Един от "практическите отговори" е като направим на африканските и афгански мигранти тих "възродителен процес" и всички ги обявим за "сирийци"...
В Европейския съюз винаги е ставало дума за премахване на вътрешните граници между държавите членки. Т.нар. европейска "бежанска криза" е продукт на една колосална неистина: мигрантите бяха използвани като претекст за дискредитиране на външните граници на съюза и чрез тях - на националните държави членки.
Отговорната политика е публично заявена и демократично защитена. Демокрацията, казват, е управление чрез дискусия. Виктор Орбан е разочарован от "упадъка в междулидерските дебати" в Европейския съвет: "свободен и честен обмен на мнения все по-рядко е част от културата на европейския политически елит". Малката причина е, че европейските политически върхушки ужасно се страхуват да не бъдат обвинени в нетолерантност и си налагат автоцензура - и на думите, и на  действията. По-големият въпрос е как евровърхушките гледат на националните граждани. В случая с "бежанците" се стигна до позиции и решения, които скъсват със здравия разум.
Има въпроси, по които Орбан трябва да бъде подкрепен, и други, по които с него трябва да се спори. Десничарят си е десничар - за него най-страшното е левицата. Една от най-големите неистини, изказвани от Виктор Орбан, е, че "лявото притежава интерпретационния монопол в Европа". Истината е противоположна и Виктор Орбан просто греши. Не е левицата - нито унгарската, нито общоевропейската, тази, която продуцира "антинационално-държавни политики". Няма да оспоря, че някои леви дейци се пообъркаха, но вдясно те са къде-къде повече и по-влиятелни. Завоят към една, много по-затворена, елитарна европейска политика, в сравнение с онази европолитика отпреди 1989 г., не бе извършена по команда от ляво.
Правилно е премиерът Борисов да отиде на срещата на Вишеградската четворка на 15 февруари. Тя е заседавала и във формат "4+2" - Чехия, Словакия, Полша и Унгария, с участието на Германия и Франция. Идеята на Виктор Орбан е България да се включи в тази група - еднократно или за по-дълго.
Преди да отлети за Прага, разумно би било премиерът Борисов да се консултира преди всичко с Михаил Миков и с Волен Сидеров. Все пак по време на предишния парламент, БСП и "Атака" бяха партиите, които поддържаха национално отговорно виждане за защитата на границите. Ще кажа нещо по-силно: в условията на нечуван медиен и политически натиск Пламен Орешарски, Ангел Найденов и Цветлин Йовчев отстояха едно от най-родолюбивите и отговорни политически решения за целия преход. Да припомня: когато се обсъждаше изграждането на защитното съоръжение, в края на 2013 г. и през пролетта на 2014 г., партиите, които подкрепят сегашното правителство на Борисов, бяха категорично против. Аргументът бе "солиден": Ние сме напук.
Днес обаче висшата администрация е просто запълнена с "протестърски", леко объркани между другото, "съмишленици". Животът потвърди правилността на правителствената позиция на екипа на Орешарски. Ако в Прага се постигнат разумни договорености за бежанците и границите, у нас може да се очаква сериозен, тих вътрешноправителствен саботаж. Едва ли е случайно, че първата секция от оградата се изграждаше с пъти по-бързо, отколкото се строи сега.
Не съм сигурен, че премиерът Борисов си дава точна сметка каква позиция се очаква от него в Прага.