Не се сбогувах с Русия

Таньо Клисуров

До Русия трябва да се пътува с влак. Не заради по-евтиния билет в сравнение със самолетния. Не заради "по-безопасното" пътуване - според страхливците. А заради възможността през тези трийсетина часа да преосмислиш отношението към великата страна - своето и на държавата си. Защото исторически България е най-неразривно свързана с Русия в сравнение с останалите балкански държави. За добро - според мнозинството българи, за лошо - според малцина, чиито интереси днешната конюктура дърпа в друга посока.
Пътувам с влака от София през Букурещ и Киев за Москва. Причината: излязлата в московското издателство "Вест консалтинг" моя поетична книга "Сказано глазами". Гордея се с тази книга, не заради тщестлавие, а защото съм закърмен с великата руска литература, с Пушкин и Лермонтов, с Толстой, Достоевски и Чехов. Още като юноша, когато ги четях или изучавах в училище, ги сравнявах с любимите ми български автори. И с особено удоволствие откривах общото: човеколюбието и свободолюбието, съпричастието към съдбата на бедните и онеправданите. Може би тук се крие и интересът ми към социалната тема. Открил го е и преводачът ми Денис Карасьов, който ми писа, че този интерес става все по-рядък днес и че руските читатели особено го ценели.
Едва ли има на света други хора като руснаците, с които можеш така лесно да създадеш контакти - приятелски, човешки. В купето сме с младо московско семейство Елена и Миша. Те обичат литературата. Миша пописва стихове. Иначе е инженер-строител. Летували са в Несебър. Влюбени са в България. Миша проявява интерес към стиховете ми. Казва, че ще ги прочете на руски в интернет. Вече сме на "ти". Черпим ги с български ябълки. На Киев те ни изненадват с украински сладолед. Със съпругата ми споделяме уж на шега тревогата си, какво ли ще бъде, ако в Москва не ни чака Денис, как ли ще се оправим в чуждия град. "Идвате с нас!", радостно възкликват Миша и Елена.
 Полунощ. Киевската гара в руската столица. Напразни са били опасенията ни - попадаме в силната прегръдка на Денис Карасьов, младия поет и философ, който се зае с нелеката задача да преведе деветдесет стихотворения от книгата ми "Казано с очи" и изпълни достойно задачата. Сигурно цената е била ненаписани поне деветдесет негови стихотворения, но той не желае така да преценяваме нещата. Денис живее в Зеленоград - най-младия град в Московска област, на четиридесет километра от мегаполиса. Построен е през 1958 година сред широколистна и борова гора, която е максимално съхранена. Така че името на града не е просто красива метафора, а реалност.
 На следващия ден вече се разхождаме по широките булеварди на града и в забележителната гора. Срещаме майки с детски колички, групи ученици с преподавателите си, възрастни зеленоградци, излезли да подишат все още есенния въздух, да се порадват на октомврийските бои на късната руска есен. Късната, защото в средата на октомври тук вече чакат първия сняг. Чакат го с нетърпение, без онази прословута тревога, която събужда в българските ни души. Зеленоград е гнездото на научно-техническата мисъл, мнозина от жителите живеят тук, но работят в Москва. С електричката натам пътуват и немалко студенти, макар че и тук има технически ВУЗ. Искам да уловя за себе си нещо от характера на руските хора в този град, защото след няколко дни в една от големите градски библиотеки ще бъде премиерата на книгата ми.
 Но преди това - три дни в Москва. Бил съм тук многократно, последния път през 1989-а. Но най-паметно е идването ми с делегацията от млади български писатели през 1977-ма. Международната конференеция беше събрала мои връстници от Чехия, Унгария, Куба, Виетнам, републиките на Съветския съюз...
 Днешна Москва е по-различна. Капитализмът настъпва и тук - с рекламите на латински, с високите пазарни цени, с лъскавите вносни коли по широките булеварди. И все пак моята Москва е запазила нещо от себе си. Виждам го в метрото, в галериите, в кафенетата. Това "нещо" е живият интерес към духовното. В московското метро четат както преди. Възрастните разтворили книги, младите - таблетите си. Имената на спирките не са променени: "Октябрская", "Комсомолская". Никой не посяга на паметниците, независимо от коя епоха са. Денис е безкрайно учуден, че у нас отношението към паметниците е друго. "Та това е история, казва той, може ли да се пренапише отново?"
В Третяковската галерия е пълно, редят се на опашка, въпреки че цените са соленички. Лично аз открих в галерията за руско и съветско изкуство много нови художници. Кой казва, че през съветско време не се създавало сериозно изкуство. Наследниците на Петров- Водкин, на Довженко и Шолохов са отдавали и отдават творческите сили честно и вдъхновено.
 Днешните храмове са перлите на новата Москва. А "Христос Спасител" е истинско бижу. Влизат хора, обладани от искрена вяра, а не заради някаква мода, тенденция, която се забелязва у нас.
 Моят гид Денис предусеща желанията ми. Не иска да пропуснем паметниците на Пушкин, на Блок, на Лев Толстой. Минаваме и край църквата, в която са се венчали Пушкин и Наталия Гончарова, край домовете на Горки и Алексей Толстой, които са в съседство. Минаваме и край Дома на литераторите, сега улицата се нарича "Тверская", както преди революцията. Но за да видим и другото лице на Москва, отиваме и до Измайлово. Там е народният пазар, където можеш да се пазариш за цената и да намериш и от птиче мляко. Но да дойдеш в руската столица и да не преминеш по "Арбатска" е непростим пропуск. Музиканти и певци, фокусници и театрални трупи създават екзотиката на тази забележителна улица. Екзотика, но руска.
  Идва най-вълнуващият за мене ден. В библиотека номер 303 в Зеленоград е срещата ми с руските читатели. Преди това с Денис гостуваме на радио Зеленоград. Младата журналистка задава неочаквани и в някаква степен провокативни въпроси. Какво е отношението ми към социалистическото минало. Отговарям: нееднозначно. Но каквото и да е то, това си е част от мен. Хората не сме гущери, за да скъсаме опашките си, както пиша в едно свое стихотворение, и да се отървем от миналото си. Писал ли съм "идеологически" стихотворения? Не, но граждански - да. И продължавам да пиша. Вечерта в библиотеката. Дошли са хора от различни поколения - и млади, и по-възрастни, както и членове на местното писателско сдружение "Зелит". Тук е виртуозният пианист Костя Юдин, който предишната вечер в апартамента на Денис ни разчувства с изпълненията на Шопен и Чайковски. Резказвам за себе си. След това рецитирам свои стихове на български, а преводачът ми - на руски. Публиката откликва почти на всеки стих. Значи разбира не само образите, но усеща внушението на стиховете. Някой моли творбите да звучат само на български, всичко се разбирало. А нямам ли интимни стихотворения? Рецитирам им "Любовният локомотив" и "Тайна връзка". И пак въпроси: има ли интерес към поезията у нас, а променило ли се отношението на българите към Русия, обичат ли в България все още руската литература? После автографи, общи снимки за спомен, пожелания за бъдещи срещи... 
 А влакът вече ме носи на юг - към Киев, Букурещ и София. Разбира се, и към моята Стара Загора. Но мислите ме връщат назад - към преживяното на руска земя. И в главата ми се повтаря някакъв рефрен: "Не се сбогувай с Русия!" Сбогуването означава прощаване завинаги. А моята надежда ми обещава да се върна отново тук, където вече прехвърча първият сняг над късноесенния Зеленоград и където оставям толкова сърдечни, истински приятели.
Не се сбогувам с Русия. Казвам й "довиждане".


Полунощ. Киевската гара


Мегаполисът Москва


Еесенен пейзаж от Зеленоград
Снимки: Интернет