Наградата

От редактора 

Скъпи читателю! 

В този брой на приложението за литература, изкуство и култура нека си спомним за поета антифашист Кирил Маджаров. А писателят Петър Доневски ще ни поведе по тъжните пътища на българското село в разказа си "Наградата". 

Приятно четене.

*************

ПЕТЪР ДОНЕВСКИ е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанско. Автор е на белетристичните книги "Скът", "Дива кръв", "Лудо време", "Залези в равнината", "Удавени очи", "На село зреят черешите" и др. Член е на Съюза на българските писатели.

Наградата

Разказ от Петър Доневски

(със съкращения)

През пролетната ваканция на децата бях решил да отида до село Търнак. (...)

Гледах разписанието на автобусите, когато някой застана зад мен. 

- За село ли си и ти? - питаше ме жена, която държеше чувал със сноп лозички, явно щеше да ги засажда тая пролет някъде. Кимнах й леко, а тя продължи. - Да идем, да идем. Ама... Дали ще заварим нещичко? И аз цяла зима не съм стъпвала. Не знам. Кражби, кражби... И църковната камбана откраднаха есента... Безбожна работа. Ама-а-а... С тия малки пенсии... За къде по-напред? Да идем и да посадим нещичко - продължи да ми разказва тя с мекия си глас. 

Явно е чакала такъв като мене, за да сподели  неволята си. Говореше бавно, повтаряше някои неща, като искаше да я разбера по-добре, а когато погледите ни се срещнеха, от влажните й очи лъхаше вълнение и обида за кротката й душа, която се беше разбунтувала. Слушах, кимах с глава, усещах, че лицето ми гореше от гняв. Мълчах и се питах: къде, къде е сега, къде остана онова весело и миловидно уважение между хората? Къде се изгуби безкрайната селска доброта и свидната обич към земята? И в градовете не стана по-добре. Предприятията приватизирани, разграбени,  унищожени... Хората останаха без препитание, срещаха дните си неспокойни, загрижени, погледите им горяха от тревога, недоверие и ненавист. Е-е-ех... До какво ли не води немотията... И безработицата принуди младите да тръгнат по чуждия свят - Кипър, Гърция, Испания, Италия... Това бяха техните пътища, там търсеха своя късмет. (...)

Познавах шефа на автогарата. Той ми разказваше за новините из града. Но днес се позасмя и ми посочи човека, който седеше на първата пейка до входа. 

- Бай Ганчо, бай Ганчо... Директора, бе! - подвикна ми той, като се чудеше на недоумението ми. - Нали го знаеш? Стар поборник на школото едно време. (...)

Неволно вдигнах ръка и свалих каскета си. Дали от уважение, с което някога почитахме учителите си, или от нещо друго, не разбрах, но погледът ми се прикова към мълчаливото едро попрегърбено старче с бледо, покрито с дълбоки бръчки лице. Големите му очи, скрити в хлътнали очни ямки, потънали под оръфани бели вежди, и костеливите ръце, стиснали омачканото бомбе, ме учудиха, но белегът под брадичката прогони съмнението ми. Боже мой... Ганчев, директорът. Той беше. Учителят по математика. (...)

Задаващият се автобус приближи бавно и спря. Шофьорът отвори вратите, но не видя как старецът се вмъкна в автобуса, вглеждайки се в уморените лица на хората. (...)

- Ти какво чакаш? - запита шофьорът. - Хайде, няма ли да слизаш?

- Аз ли? - смотолеви човечецът. - Ще сляза, ще сляза... Ама-а-а... внука си чакам. Ганчо. Тия  дни... Трябваше тая седмица да си дойде.

- Откъде да си дойде?

- От Кипър. Там е на работа. Със снахата са там. Трета година са, ама събрал е парици и ще си дойде вече. (...)

След няколко дена пак пристигнах на автогарата. Старият учител седеше на същата пейка. Пак беше замислен. Погледът му се рееше към небето, където високо летяха гълъби, но бързо ятото се сниши над близките тополаци и тихият плясък на крилата им се изгуби зад сивите покриви на градските къщи.

Не усетих кога се беше преместил към моята пейка и като ме погледна със сухите си очи, се засмя:

- Аха! Пешко, Пешко... - и радостно си вдигна редките вежди, като стискаше моята десница, в която потъваше кокалестата му ръка. - Ти ли си бе, моето момче? Добре направи, та се премести в града. Ама ние? Кой е вярвал, че  идват тия времена? (...) Всичко се ограби. Стопански дворове, ферми, машини... Полето запустя. А за училището... Обезлюдиха се селата, немотията прогони младите по чужбина и селата останаха без деца. За учебната година сега събират децата от по няколко села в едно. Возят ги в рейсове, правят смесени паралелки, съкращават учители. Трудни, трудни времена дойдоха за училищата. Ама демокрация, криворазбрана демокрация.

- Е, какво да се прави? Времена, те кого ли са пощадили?... Ама дано пък на младите да им излезе късметът. Да му намерят колая. До късмета е.

- Късмет ли? Късмет? Къде да го намерят тоя късмет? По чужбина? Там ли? Ти познаваш моите внуци. Завършиха математика, ама няма работа за тях... Пръснаха се по чужбина. Митко е с корабите, обаждал се е есенес от Карибите, Данчо е по Испания, а Ганчо... Ех, моето име е в Кипър. Отидоха със снахата и вече трета година са там.. Работят картофи на някакъв англичанин. От внуците си чаках отмяната. Изучиха се... Пък сега... (...)

Старецът стана, огледа пак залата, като да потърси някого, но после насочи погледа си навън към шосето, по което пристигаше нов автобус, който спря в сектора. От отворените врати  слизаха умислени пътници, хора с безизразни лица, които побутваха стареца от една на друга страна, без да разберат, че тоя човек чакаше някого. Чакаше внука си. Ганчо.

- Бих те помолил - каза ми приближилият се до мене шеф на автогарата. - Виждам, че добре се познавате, за даскала, де... Вече цял месец виси на перона. Кажи му... Ганчо вече не е между живите. Миналото лято се е разделил с жена си, есента получил инфаркт, починал само за десетина дни. В Кипър... Там са го погребали. Много пари  искали за превоз на трупа, ама кой да ги даде?

Стоях онемял. Усетих хлад по лицето си. Смразеният ми поглед плъзна по още оголените върхари на тополите, които, полюшвани от вятъра, махаха като с ръце на някого за сбогом. И гълъбите пак се вдигнаха в небето, завъртяха се над посивелите покриви на градските къщи и литнаха зад гората, където тихият плясък на крилата им се изгуби из зелените ниви на равнината.

Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--

Споделяйте нашите публикации.