Маяпур островът на духовната любов

Едно от имената на Кришна е Камадхук - Изпълнителят на всички желания. Всъщност само упованието в него ми е останало - след Бодх Гая се движа по прашните пътища на Западна Бенгалия без храна и пари. Моят гид Артър Бъртън е минал оттук преди дванайсет години и удивително точно помни маршрута. Но това малко ни помага - стоим край дясната лента на шосето часове с вдигната ръка и никой от шарените и неописуемо крещящо украсени камиони не спира, само надуват оглушителните си сирени. На техния шум се осланяме, когато спим на жълтата земя в джунглата край шосето - дано са разгонили дивите животни и змиите от гората, в която навремето Джим Корбет е преследвал тигъра, наречен Людоедът от Рудрапраяг...

Снимка за спомен пред лотосовата екзотика на Маяпур

Все пак накрая един камион спира и засмeните младежи - шофьор и негов помощник, както е прието в Индия, ни помагат да качим тежките си раници и ни правят място да се настаним в кабината. Отдъхваме си, опитваме се да разговаряме, но нямаме общ език. До околностите на Навадуип се ограничаваме с приятелски усмивки и се разделяме с една снимка за спомен пред шарения камион "Ашок Лейланд". Прекосяваме града пеша, спускаме се на брега на Ганга, купуваме билетчета - цената е около 20 наши стотинки, и сред черните и мургави индуси, повлeкли денкове, бидони и велосипеди, се качваме на гемия, от чийто мотор, от времето на Готлиб Даймлер, право нагоре стърчи ауспухът и развява траурен шлейф от черен дим над слънчевата река. Приставаме на дървен кей точно на мястото, където в зелената Ганга се влива кафявата Джаланга и стъпваме най-после в Маяпур, който за вайшнавите е същото, което е Йерусалим за християните и Мека за мюсюлманите.
Навадуип е в Западна Бенгалия - индийски щат, който наистина е известен с това, че тук се е родил и израснал Шри Чайтаня, основателят на бенгалския вайшнавизъм (най-многочисленото течение в индуизма, около 700 млн. души). Ако погледнем картата на щата с очите на вайшнава (последовател на вайшнавизма), ще видим, че тя прилича на столистов лотос, в центъра на който е Навадуип. Самият Навадуип пък прилича на деветлистов лотос, в чието сърце е Маяпур, родното място на Шри Чайтаня. Оттук всяка година започва традиционната парикрама - шествие по околните свети места, посветено на Гаура Пурнима - деня на явяването на Шри Чайтаня, най-милостивата аватара на Кришна, наричан поради златистия цвят на кожата си Гауранга. По време на тридневната парикрама вайшнавите обикалят в околните райони местата, свързани с неговия живот, докосват земята и поднасят праха й към челото си.
Появяването на Шри Чайтаня в земен облик преди повече от половин хилядолетие бележи взрив от любов в отношението на вайшнавите към бог Кришна. Той именно дава на хората най-простия метод за постигане на духовния мир - непрекъснатото и съвместно възпяване на божествените имена. Постигането на духовното съвършенство става възможно чрез безконечното повтаряне на Махамантра - великата песен за освобождаване на ума:

Харе Кришна, Харе Кришна,
Кришна Кришна, Харе Харе,
Харе Рама, Харе Рама,
Рама Рама, Харе Харе.

Но човек трябва да следва и четири забрани - никакъв секс освен с брачния партньор, никакво месо, пълна забрана на възбуждащи вещества - от наркотиците и алкохола до чая и кафето, никакви хазартни игри. Сещам се, че именно хората, които живеят според този верски кодекс - последователите на Кришна в България - нашето общество обвинява във всички смъртни грехове или най-малкото гледа на тях като на смахнати... И при това говорим непрекъснато за великодушие към инакомислещите и за веротърпимост...
А тук, в Маяпур, в Шри Чандродая мандир - центъра на Международното общество за Кришна-съзнание, освен спазването на тези елементарни изисквания са достатъчни пет думи за почти пълноценно общуване с добронамерените и приветливи домакини: харибол, което буквално значи "Възпявай името Господне!" и в зависимост от ситуацията може да изразява всичко - от изненада до приветствие, от извинение до покана; прабху, в което буквата "х" както обикновено в хинди означава само придихание, и е обръщение към всеки мъж, независимо от възраст и положение; матаджи - обръщение към жена; джус - напитка, и прасадам - храна. Разбира се, и вездесъщото "намасте", произнасяно със събрани длани пред лицето, склонено в лек поклон - приветствието към всеки срещнат. С тези думи тук никога няма да останете гладен и жаден. Само трябва да помните - тук храната не се вкусва, преди да бъде поднесена на божествата, т.е. да се превърне в божествена храна...
Пристигаме в Шри Чандродая мандир точно в навечерието на парикрамата и се регистрираме в административната сграда. Нямаме пари, но ни приемат - предвидени са места и за такива като нас. Получаваме и купони за храна, в което също виждаме ръката на Камадхук. После се настаняваме в бунгало от тръстика, в което спят вайшнави от Тамил и Наду, Аржентина, Канада, Украйна.
Мястото е приказно. Обкръжена от сградите на мандира, градината е същински рай. В средата - фонтан във форма на лотос, от който струи прохлада. Алеите са оградени с цъфтящи бугенвили и различни храсти, сред които източват стебла кокосови и бутилкови палми. Хората са спокойни и усмихнати. А вдясно от входа се извисява бял и чист, опасан с мозаечни балюстради и скулптурни фризове, храм, какъвто едва ли има някъде по света. Някъде високо, в основата на белоснежния купол, сияе в бяло Лотосовия параклис.
В деня, в който започва парикрамата, всички се събираме пред вратите на мандира - вайшнавите в техните оранжеви, розови и шафранени роби, развели разноцветни религиозни знамена. Тръгваме по брега на Маяпур и цялото множество пее мантри, докато стигаме на първото свято място - храм, в който е живял Шри Чайтаня. Оттам - към Памуковото дърво, нацъфтяло в алени цветове. После - към пристана, където цялото множество се качва на многобройни лодки и флотилията потегля по Джаланга.
Когато пристигаме, вече е време за обяд. На полегата поляна в гората на десетки колове е опънато огромно платнище, в чиято сянка сядаме с облегчение - както обикновено на рогозки, едни срещу друг. Веднага започва раздаването на храната - както обикновено  първо в чинии с формата на тави от пресовани дървесни листа - възможно най-екологичните съдове, след това - варен ориз, даль - супа от тиква, сабджи - яхния с преобладаващи патладжани, и двете невероятно люти, и накрая - чапати - безквасни питки с формата и дебелината на палачинки. Следва десертът - халава, която си е точно като нашата грис-халва. И най-важното - вода колкото искаш, която се черпи от много дълбоки сондажи - понякога над 100 метра, за разлика от водата, която индусите черпят от плитките кладенци.
Вечерта лодките ни връщат в Маяпур и уморените вайшнави се отправят към Чанродая мандир. Аз тръгвам из палмовата гора по брега на Ганга, за да се насладя на залеза над свещената река. И попадам на събирачи на палмово вино - много бедни полуголи хора, които се качват с лекота по палмовите стебла на невероятна височина, за да пресекат там филиз и да го вкарат в гърлото на приготвеното за целта гърне, здраво вързано в короната. Щедро ме почерпиха със странната напитка и това бе единственото изключение от режима на вайшнавите, което си позволих - пих резливото палмово вино с алкохолните градуси на бирата, а може би и по-слабо. Когато поисках да им платя, те отказаха - искаха само да ги снимам, а един от тях взе на ръце детето си, което дотогава лежеше в храстите на постелка от листа. Човек, който си остана за мен без име и адрес, но от снимката на когото все ме лъхва тръпчивия аромат на палмовото вино, ромоленето на речните води из подмолите, невероятната тишина, сред която тогава слънцето залязваше над великата река...