Малоазийските българи

Още като дете в родния ми Момчилград имах съученици от ивайловградските села, които казваха, че техните дядовци и баби са дошли от Мала Азия и това не можеше да не буди любопитството ми, като как е станало така, че техните предци са живели толкова далече и какво са правили в тия чужди земи. Такова учудване ще видите и у пишещия в броя от 19 март 1860 г. на "Цариградски вестник": "Благословен народ болгарский! Но за чудо ли ще е като научим, че нашите болгари и по Мала Азия са ся населили? През тия дни нечаяно видяхме някои болгари от тия места и от истите научихме, че каде Бандърма, в епархия Кизийска, от время са ся селили и тамо са ся родили..."
Българи в Мала Азия е имало още по времето на Византия, имало е българи заточеници, гурбетчии-занаятчии, дори първото българско списание "Любословие" на Константин Фотинов излиза в Смирна (Измир) през 1844 г., ще рече - преди 170 години. През ХVІІ-ХІХ век много нашенци се преселват там по съвсем други причини - едни бягат от помохамеданчване, други са изпъдени от населвани турци, трети са подгонени от немотията и търсят поминък в далечни незаселени земи. Къз-дервент, първото село, станало известно на европейски пътешественици и дипломати например, било основано в края на ХVІ век от българи, "изселили се и дошли да търсят в Азия щастието и спокойствието, които не могат да намерят в родината си". И така са се родили български села в Северозападен Анадол и в района на Чанаккане и околиите. И както пише "Цариградски вестник": нашенци са "доставажни села на место плодородно, с вода и сенки добри, составили. Овци, коне, волови многочислени имат, чисто болгарский си язик сохранили, обичаите и нравите никак не изменили. Азиатските наши болгари между себе си женят ся, кръщават ся и никоя смеса с околните греци немат и нито дума греческа знаят." И чуждестранните журналисти и дипломати се удивлявали на "твърде чудната етническа здравина на българите" от тези селища. Има свидетелства, че в Гьобел, българско село в Мала Азия, денят на светите братя Кирил и Методий е честван още през 1871 г.
След Балканските войни животът на малоазийските българи станал нетърпим. Черкези и мухаджири (избягали от България турци) грабели имотите им, отмъквали реколтата, обирали ги по пътищата и ги убивали за няма нищо. Високата порта поощрявала безвластието и разправата с българите, надявайки се те сами да се убедят, че повече живот за тях тук няма и да поискат да се преселят в България. Така те принудително тръгнали "кой каквото може да вземе в двете ръце", някои само с торба хляб, зарязали къщи, имоти, добитък, покъщнина, натоварили ги на кораби и ги стоварили в Беломорието. И ги чакала жестоката бежанска съдба, те не само били прокудени от родните си места, но имуществото и имотите им били беззаконно отнети.
Навършват се сто години от прогонването на българите от Мала Азия - повод да си припомним за бита, живота, традициите на тия жилави тракийци, запазили език, род и вяра, "макар и захвърлени в съвършено чужд край", а и за драматичната им бежанска участ. И още нещо - трябва да знаем повече за тези събития, има добра основа с изследванията на Васил Кънчов, Лука Ив. Доросиев, Стефан Младенов, Стайко Трифонов, Стоян Райчевски и особено с "Необикновената история на малоазийските българи" на Димитър Шишманов - една "необикновена книга за необикновени хора", написана от наш колега - журналист. Наскоро в Орешино, село на 12 км от Ивайловград, чийто жители днес са едва 17, дойдоха стотици - събраха се потомците на българи, прогонени от малоазийските села Урумче, Чатал тепе, Чифлик, Мандър, Коджа бунар, и заселени тук. Всичко това е на ползу роду, защото наистина е уникално - "да потърсиш спасение от робията в сърцето на поробителя". И ще добавя - и да запазиш "твърде чудна етническа здравина".
"Няма нито дума в националните медии за съдбата на тези изстрадали сънародници, изоставили всичкото си имане, мъртвите си близки, нарамили челяд и спомени, поели по трънливия път към Родината" - се казва в обръщение, прието на фестивала "Мистериите на Хухла". В това малко ивайловградско село "потомците на ония, които боси ходеха, но тежко стъпваха, но не загубиха честта си, които, поругани, никога не поискаха мъст", на висок глас заявиха своя иск: ужасяващата истина за геноцида над българите от Западна и Източна Тракия и от Мала Азия да бъде най-сетне призната, да влезе в учебниците, в медиите, в обществото, и най-сетне - в паметта на нацията. Питам се не е ли Народното събрание, което първом трябва да огласи народната воля. Но всуе е питането ми!