Малкият голям човек

   Обикновеният гражданин на многострадалното ни отечество през изминалите дни имаше достатъчно поводи за размисъл. Бушуващите мисли и страсти на този малък, но всъщност твърде голям човек се лутаха от яростта по повод на поредната тъпотия на ГЕРБ със спирането на влаковете, та до недоумението от масирания десант на първите дипломати на САЩ и Великобритания в столицата. За първото, но всъщност поредно недомислие на управляващите нашенецът, без да е в тюрлюгювеча на властта, се досети, че става въпрос за пореден опит на същите герои за разруха на БДЖ-то и на негово място удобно да се наместят частни автобусни превозвачи. И гняв облада иначе кроткия лавиращ през кризата човек, което принуди самообявилите се велможи лобисти отново с омерзение и скърцане на зъби да включат задната скорост. Ясно, досети се данъкоплатецът, до местните избори ще се пипа с кадифени ръкавици. Кадифени слова и кадифени погледи ще галят журналистическото тяло, довчерашните ястреби ще пеят като чучулиги, а народът ще се убеждава кротко настоятелно колко хубави неща е направило правителството след оставения лунен пейзаж - от Орешарски, естествено.
    Дотук нищо ново за малкия голям човек. Свикнал е той с политическия хамелеон, многократно му е приставал, пък и доста се е разочаровал от неговата социална импотентност. Въпроси в душата му обаче остави американо-английският дипломатически рейд. "Защо толкова бързо, някак си ненадейно, пристигнаха височайшите гости? Щяхме поне да се подготвим за Кери и Хамънд. Ще развеем приятелски знаменца, а и някой приветствен адрес на планетарния английски ще произнесем, пък и кънтри можеше да попеем", пита се учудено в полусън нашият герой и потъвайки в троскота на объркани мисли, продължава: "Какви ли ще бъдат "правилните решения", които САЩ ще ни подскажат за енергетиката? Какво пък е това отмъщение на Москва към София, от което Вашингтон ще ни брани като съюзник по НАТО? А може би изпратеният от американските съюзници експерт по енергетика ще монтира някакви техни умни устройства и ще ликвидира ограбването на народа с тока. Ще отнеме от алчните частници вятърните и фотоволтаичните генератори и ще предложи евтината енергия на евтини цени. Ще национализира златните находища и скъпоценният жълт метал ще влее живителна сила в изсушените артерии на отечеството. А по далекопроводите на родината до всяко домакинство американски атомен реактор ще тласка качествен ток за аламинутно приготвяне на вкусен стек с размера на сталинистки каскет, а не като руското електричество, на което и едни яйца не можеш да изпържиш".
    Стряска се размечталият се малък човек. Избива го студена пот. Привижда му се безкрайна равница. Подозрително приличаща на Добруджа. Но пуста - без жито, слънчоглед и царевица. Познава я по разграфената земя от дърветата на снегозадържащите пояси. А сред тях метални сондажни кули, тръби, съоръжения, народ се щурка насам-натам, говорят се чужди езици. Ужас, мисли си. Но изведнъж зад една цистерна с чиста вода, докарана за всеки случай от Балкана, изплува светлият образ на посланика ни в САЩ Елена (Поптодорова). Тя простира пасторски ръка и майчински успокоява смутното родно сърце: "На САЩ не им е нужен български шистов газ, те имат достатъчно, при това произвеждан сигурно". Топла вълна на успокоение преминава през изтерзаната душа на нашенеца. И единствено като вторичен трус без особени последствия се замисля за думите на британския външен министър Филип Хамънд, че на Острова ще затегнат кранчето за отпускане на социални помощи за пришълците от Европейския съюз. Тоест и за нашенците, защото макар и опашкари във всяко отношение, все пак сме си членове на европейското семейство и освен благата споделяме и неговите ценности, с лека иронична гримаса приклапя очи субектът.
    Вече е съмнало. Пред огледалото "малкият" се бръсне на "Хоризонт". Звучи нещо на Елвис. Кеф? Изплезва се мощно, за да види дали този важен детайл от човешката анатомия е розов. И пред грапавия му вид пак го налягат тревожни мисли. Присеща се за онова извънпротоколно изтърчаване на родния ни президент на плочките пред институцията, за да посрещне по-нисшия по ранг, пък макар и от САЩ, държавен секретар, разбирай - външен министър. Озарява го идея. Защо, мисли си, не раздадат на родните държавници по един презерватив за език. Хем нестандартно еротично, хем безопасно. Ще си лижат на воля и няма да пренасят онази изконна наша болест, наречена безгръбначие. Че ако я прихванат приятелите от запад, може да се срути световната политическа конструкция. И после, какво, пак ние виновни. Поне няма да ни е за първи път.
    Такива ми ти странни неща се блъскат в главата на малкия голям човек. Не го търсете специално. Той е тук, до нас, около нас, в... нас.