Македонски илюзии
/ брой: 70
Чета вестите от Скопие за подготвян филм за цар Самуил. И изобщо не се учудвам на поредния опит за подмяна на безспорни исторически факти с откровени лъжи. Дори не си заслужава да влизам в лабиринтите от измислици на сценаристите, обслужващи процъфтяващия и след залеза на югофедерацията македонизъм. Прави ми впечатление обаче едно. Както и при злополучното кинотворение "Трето полувреме", вменяващо ни основната вина за депортирането на македонските евреи по времето на мракобесието на хитлерофашизма, така и сега новата лента явно се ползва с протекцията и финансовата помощ на бившата република на СФРЮ. Това обаче очевидно е недостатъчно за постигането на целите. Затова се търсят копродуценти от чужбина, за да се придаде на "творбите" мащабност и някакво международно звучене.
В сегашния случай сценаристите правят опит да се измъкнат с твърдения, че ставало въпрос за художествена измислица. Интересно е защо все с безспорно доказаните български исторически личности се правят тези "творчески" упражнения? И намирам за кой ли път отговор, естествено неприятен. Развитите тези в намеренията за многосериен при това епос са освен дълбоко неверни, но и наситени с открит антибългаризъм. Как да се обясни например само факта с фантазията за някакво антибългарско въстание на цар Самуил и "македонското царство" срещу българското царство, което, представете си, било унищожено.
Очевидно добре платената поръчка е да се обслужи предизборно екстремният македонизъм, който от доста десетилетия се превръща в хранителна среда за поколения местни политици, кълнящи се до не толкова отдавна във вярност на югофедерацията и доктрината за "братство и единство на югославските народи". А техните наследници сега търсят европейско бъдеще, но най-вече за себе си, облъчвайки клетото население край Вардар с присвояване на български владетели, личности от историята ни и внушения за антична македонска принадлежност.
Питам се струва ли си изобщо да се занимаваме с поредното скопско творение. Жалко е обаче, че след над две десетилетия самостоятелност близките до сърцата ни братя по кръв остават в плен на сътворената в Белград система за отродяване. Дори изглежда днес плодовете на безпаметността са по-сочни и се предлагат с нескрито въодушевление. По силата на житейската логика те са дело на предимно по- млади хора, които не са имали възможността дори да се докоснат до истината за своя достоен род, до възхода, страданията му, терзанията и, разбира се, до победите и неудачите по многовековния му път. И ако прошката е достойна за младостта, то с какво са я заслужили тези, които непрекъснато възпроизвеждаха един модел на изкуствено провокирано отдалечаване на хората от двете страни на границата. Много се имената, свързани с тази политика на отчуждението. За тяхното място историята ще отсъди, надявам се справедливо.
И още нещо за край, макар че тази българо-македонска сага се оказа безконечна и отне много енергия на ангажираните с проблема учени и политици. В моите спомени от зората на македонскта самостоятелност Скопие бе град с по-провинциално и приятно патриархално излъчване на фона на европейчещата се западна част на югофедерацията. Големият стар площад бе свободен от сегашната монументална античност и по правило се оживяваше по време на митинги на политическите партии. От високоговорителите на това градско средище тогава се лееха слова за заплаха от всички съседи и се популяризираше картата с държавите около Македония, изобразени като вълци, готови едва ли не за нападение срещу новата република. Но дори и в тази обстановка някои от "вълците" успяха сполучливо да намерят своя интерес - къде със закупуването на имоти или с откриването на фирми. България от своя страна чакаше поне благодарност за това, че бе признала първа Македония. Е, не дочака, поради липса на прагматичност и ангажираност с вътрешните си проблеми.
А имахме възможности за създаване на най-близки и всестранни отношения, които да бъдат пример за добросъседство и братско общуване. За сметка на това останахме в спиралата на словесните и политическите схватки, от които имат полза най-вече комшийските политици. Затова вместо да наливаме вода в македонската мелница за идентичност, по-добре е да насочим усилия към изграждането на паметници на българските великани в историята ни. Те за разлика от онези на скопския централен площад ще са на точното си място. И нека Аспарух да бъде първият!