Колко губиш, когато "печелиш"?

"За малките хора малките неща са големи."

Оливър Голдсмит (1728-1774), английски писател

От какво зависи ефективността на законите, както и на реформаторските програми, осъществявани на държавно ниво? Важно условие за успехите или неуспехите при тяхното приложение е доколко са адекватни интерпретациите на социалната реалност, на които те са основани. Не по-маловажна е и логиката на социалните оценки и мотивации, породени в съзнанието на гражданите, относно законите, както и спрямо реформаторските програми, които те са предназначени да осъществяват.

Хронологията на периода след 10 ноември 1989 г. досега категорично свидетелства, че когато в мисленето на управляващото малцинство, макар и настроено реформаторски с цел промяна на обществото, преобладават макроикономическите постановки, то във вътрешната политика са неизбежни сериозни недомислия и грешки.

В публичното пространство, през цялото време на т.нар преход, в предизборните платформи от пълния политически спектър преобладаваха такива базови за съвременното общество понятия като "реформа", "пазар", "права на човека" и др. Но всяко от тези понятия по време на преходния период е неразривно свързано с едно друго понятие - "човешки капитал".

Това понятие играе съществена роля при приобщаването или при отчуждението спрямо мобилизационните постановки за обществени преобразувания. Неговият положителен ефект се обяснява с наличието на хуманистична нотка: хората - това е голяма ценност от гледна точка на тази полза, която те могат да допринесат за обществото, в неговите различни сфери.

Когато като цяло гражданите подкрепят конкретна реформа, то човешкият фактор играе положителна роля при нейното осъществяване. И обратно, когато гражданите имат отрицателно отношение, то те по един или друг начин, активно или пасивно, противодействат на реформата. Така че човешкият капитал е своего рода математически измерима величина - със знак плюс или минус.

Как изгражда отделният гражданин своето отношение към законите и спрямо реформите? Определящо е обстоятелството дали спазването на законите и провеждането на реформите има положителен резултат за увеличаването на жизнения капитал на отделния индивид.

Жизненият капитал на човека, освен неговите материални потребности, включва неговото образование, кариера, социалния статус, семейно-родствените и приятелските връзки, любовта към родината и увереността в нейното устойчиво процъфтяване - всичко това, което съставлява основата на човешкото съществуване. Именно то служи за съхранение на разширението на социалните връзки на човека, на удовлетворяването на неговите интереси.

Недостатъците в социалната и икономическата стабилност, постоянната спорадична смяна на базовите правила на обществения живот, на ценностните приоритети дезориентира гражданите, прави нестабилни и разрушава техните поведенчески модели за устройството на собствения им живот. И тъй като общественото благополучие е органично цяло от благоденствието или неблагополучието в отделните човешки съдби, то при катаклизми в социалната и икономическата стабилност, то се нарушава.

Социалната действителност 

през периода след 10 ноември 1989 г. досега изведе на преден план основния управленски недостатък - извършените социални експерименти, когато провежданите реформи засягат множество човешки съдби. Главното правило, което би могло да се яви като гарант за истинското влияние на реформите, се състои в елиминирането на радикализма при тяхното извършване. Този радикализъм имаше разнообразен произход. Налице излязоха копирания на рецепти, съдържащи се в лабораторно създадени чуждестранни съчинения по транзитология - набързо създадена научна дисциплина за прехода от една обществено-политическа система към друга, в конкретиката на преустройството на държавния социализъм в Централна и Източна Европа в капиталистически строй. Тези програмни идеологически съчинения в своето множество бяха продуцирани от автори, принадлежащи към неолиберални "мозъчни тръстове", с корпоративно финансиране. Които автори аксиоматично бяха приели тезата за линейното прогресивно развитие на "либералната демокрация" като антипод на обществото на солидарността, строено върху съветската интерпретация на научния комунизъм. Немалко бяха и случаите на социопатна поведенческа мотивация на местни индивиди, породена от амбициите за личностна изява в областта на обществените науки, която (уж!) била абортирана в условията на установената "парично-догматична схоластичност" в България. Този процес обикновено беше придружаван с несръчни опити за пренаписване със задна дата на автобиографии, продуциране на псевдофакти и/или прикриване на други.

Ето защо извършването на реформи в България по време на т.нар. преход беше стихийно, без необходимото критическо отношение спрямо възможните отрицателни социални последици. Добре би било, ако нестабилността на пазарната икономика в условията на преходния период беше компенсирана със своевременни конструктивни реформи, за да бъдат смекчени последиците. Но хронологията на промените демонстрира, че реформите една след друга внасяха по болезнен начин допълнителна дестабилизация в обществото.

За предотвратяването на постреформаторските отрицателни последици е необходимо още в стадия на подготовка на реформаторските проекти да бъдат извършени експертни оценки за възможните загуби, които ще понесат едни или други слоеве от населението. При това трябва да се отчитат не само материалните загуби, но и възможния ущърб на неимуществените компоненти на човешкия капитал.

Социалната реалност понастоящем в България изтласква на преден план незаобиколим въпрос: може ли държавата да увеличава своя потенциал от всякакъв вид (демографски, морален, икономически и пр.), ако основната маса от гражданите, вместо да умножава своя жизнен капитал, постоянно рискува да се окаже в пробита лодка, като извади късата клечка от лотарията на съдбата заради поредната малоумна "реформа"? Въпросът е с очевиден отговор и затова е чисто риторичен. Но по същество той се отнася изцяло към областта на социалния инженеринг и е свързан с неговата методология. Като подава SOS-сигнал за необходимостта от нейното трансформиране.

Проведената като цяло по бандитски начин масова приватизация нанесе 

пряк ущърб на мнозинството 

от гражданите (с изключение на тези, които ловко се обогатиха от нея). В икономиката на България поколенията, които се бяха трудили по време на т.нар. социалистическо строителство, притежаваха принос в изградената база на тежката и лека промишленост, в инфраструктурата, стотиците построени язовири, националната напоителна система и пр. Беше справедливо при промяната на обществено-политическата система от общонародна собственост към частна този индивидуален принос в икономиката да се материализира за отделните граждани и да допринесе в новите условия към увеличаването на техния индивидуален жизнен капитал.

В новосъздадените условия на социалдарвинистко общество понятието "социална справедливост" беше плътно посипано с пепелта на забравата. Извършен беше процес на първоначално натрупване на капитал по хищнически, бандитски начин. Именно затова в новата, т.нар. демократична Конституция на България, обнародвана в Държавен вестник на 13.07.1991 г., изчезнаха член 59 и член 60 от предишния ни основен закон. Защо ли?

Чл. 59, ал. 1 от него утвърждаваше: "Всеки работоспособен гражданин е длъжен да се занимава с общественополезен труд съобразно със своите способности и квалификация". А пък ал. 2 на същия член гласеше: "Изпълнението на трудовите задължения е въпрос на чест за всеки член на социалистическото общество".

Член 60 на предишната конституция постановяваше: "Гражданите са длъжни да пазят и увеличават социалистическата собственост като неприкосновена основа на социалистическия строй, да съдействат за укрепването на политическата, икономическата и отбранителната мощ на родината, за развитието на културата и за благоденствието на народа".

Благоденствието и сега е цел на (псевдо)елита. Но не благоденствието на народа. За да бъде осигурен свободен терен за разгула на частното капиталистическо предприемачество, задължението според предишния основен закон за общественополезен труд трябваше да бъде пратено по дяволите, още по-малко да остане въпрос на чест. Както и да бъде изтръгнато от корен колективистичното начало у българския народ. Като му бъде внушено, че това са именно онези промени, които са алфата и омегата за неограниченото увеличаване на неговия жизнен капитал.

Френският писател Стендал (1783-1842) саркастично беше отбелязал, че "Овчарят винаги се опитва да убеди овцете, че техният интерес и неговият са еднакви".

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България