Когато всички младежи отиваха войници

Предоставям на вниманието на читателите на вестник ДУМА три случки от времето, когато всички момчета отбиваха военна служба. Влизаха в казармата младежи с едва наболи бради и мустаци, а излизаха зрели мъже. Казармата беше школа за мъжество, физическо укрепване и родолюбие. А спомените от военната служба оставаха за цял живот.

ГОЛЯМА БОРБА ЗА ЗВЕЗДИЧКА НА ПАГОНА
От септември 1963 г. до септември 1964 г. отбивах редовната си военна служба в Школата за запасни офицери в Шумен (тогава Коларовград). Успешно завършилите щяха да бъдат произведени в чин старшина-школник. През май 1964 г. обаче излезе заповед на министъра на народната отбрана, според която завършилите школата с пълно отличие ще бъдат произведени в чин младши лейтенант.

Посрещане на Нова година в казармата

Беше ме овладяла амбицията да завърша с пълно отличие шестте изпита по военни дисциплини и двата политически и да сложа звездичка на пагона си. Прекарвах по 8-9 ч. на ден в учебните кабинети и в библиотеката. Нашата специалност е АВ (артилерийско въоръжение) и изучих абсолютно всичко за оръдията, картечниците, пушките, автоматите, пистолетите, боеприпасите. След седмия изпит имах "отличен" по всичко.
Последният беше по ръчно стрелково оръжие. Отговорих на всички въпроси и вече чаках осмата шестица, когато един от членовете на комисията ме попита какво ще направя, ако картечница "Дегтерьов" е засекла през нощта. Не знам откъде набрах кураж и казах, че мога да я разглобя и сглобя и на тъмно. Председателят на комисията отсъди: ако се справя, оценката ще бъде 6, а ако не - 5,50. Отговорих, че съм съгласен.
Понеже беше светло, ми завързаха очите с черна кърпа и стана тъмно като в рог. Но толкова пъти бях разглобявал и сглобявал картичницата, че с осезанието на пръстите си чувствах всеки детайл от нея. За 26 минути се справих със задачата и така получих заветната осма шестица.
На 28 август в парадни униформи ни строиха на плаца, за да ни прочетат заповедта на министъра за присъждане на звания. В нея се казваше, че всички 29 (толкова бяхме школниците) се произвеждат в чин старшина-школник, вкл. и аз. Изненадата ми беше повече от голяма и никой от началниците ми не можа да обясни причината.
По време на 30-дневния ми отпуск като отличник поведох борба за честно заслужената звездичка. Спомних си, че през 1962 г. бях на ученически лагер в Обзор заедно с племенника на Иван Михайлов, член на Политбюро на ЦК на БКП. Чрез него ми бе уредена среща с министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров. Избръснат, с пришита нова якичка, с лъснати до блясък обувки, се явих в министерството. Адютантът ме посрещна на входа и ме въведе в кабинета на министъра. Лично Добри Джуров ми връчи заповед за произвеждането ми в чин младши лейтенат, заедно с пагони с по една звездичка на тях. Както се казва, правдата възтържествува...


ГРАД КОСТЕНЕЦ БЕШЕ СПАСЕН ПО ЧУДО
Това се случи през 1964-а. Същата година селището беше обявено за град. В покрайнините му имаше огромни складове за снаряди, мини и патрони. Там те се докарваха с изтекъл срок на годност и ако се окажеха съвсем негодни, се унищожаваха.
През юни, като техник АВ (артилерийско въоръжение) в поделението в Станке Димитров (сега Дупница), ми възложиха да откарам там 4 вагона снаряди. Дори с пътнически влак разстоянието се изминава за 5 ч., но с товарен това стана за 3 дни. Аз и осемте войници, които охраняваха вагоните, пристигнахме в Костенец след две безсънни нощи. Като ни видя в какво състояние сме, дежурният офицер ни изпрати в градската баня, а след това ни настани за спане. Но едва мина час, когато бяхме събудени от шум и викове. Скочихме полусънени и видяхме да се стеле гъст дим, сред който проблясваха пламъци. Дежурният офицер тичаше облян в пот и викаше на всеки срещнат да се включи в потушаването на пожара. Оказа се, че се е запалил складът с въглища, а от него са пламнали много дървета в района на арсенала. Обстановката се усложняваше от силния вятър, който насочваше пламъците към складовете с боеприпаси.
Командирът на поделението вече беше повикал пожарната, но пристигналите два автомобила се оказаха в невъзможност да се справят с огъня. Тогава той заповяда всички военнослужещи и волнонаемни да започнат да изнасят сандъците с боеприпаси и да ги товарят на намиращите се вагони, с които да се извозват на безопасно място. Включихме се и ние. Започнаха да пристигат камиони на предприятия, ТКЗС-то и горското стопанство с работници и служители, които товареха сандъци и ги откарваха зад реката. След около час пристигнаха пожарни от Ихтиман, Самоков и Долна баня. Годината беше сушава и дървета, храсти и треволяци горяха като съчки, а вятърът разпалваше огъня. При температура от близо 50 гр. военни и цивилни мъкнеха съндъци, някои от които тежаха по 120 кг.
Битката със стихията продължи 6 часа. Складовете бяха опразнени, а пожарът потушен. Тогава стана ясно, че в единия край на арсенала има склад с боеприпаси от времето на Втората световна война. При опит да се разбие катинара, от блъскането на метал с метал, се появяват искри, които възпламеняват целия склад и петимата войници, изпратени там, загиват на място. Така те се оказаха единствените жертви на произшествието. Ужасно, но ако целият арсенал се беше възпламенил, от Костенец нямаше да остане и следа!


ВЪЗКРЪСНАЛИЯТ "МАЙБАХ"
През април 1965 г. в Златоград вече виждах края на военната си служба. Тогава пристигна заповед от Министерството на народната отбрана, с която се нареждаше да се достави един немски танк "Майбах" за Военноисторическия музей в София. Командирът на поделението подп. Василков извика началника на службата АВ кап. Желков и мен. Поръча ни да съставим рапорт, че това е невъзможно, тъй като танковете са вкопани до купола в земята, когато през 1947 г. с тях е създадена отбранителна линия. Според него всичко бе изгнило отдавна.
Все пак отидохме на място, огледахме. Аз обаче изпитвах някакво съмнение и предложих да се разкопае един от танковете. Макар и с неохота, началствата се съгласиха.
Четири дни 30 войници с кирки и лопати разравяха и изгребваха пръстта около избрания от нас танк. Оказа се, че не само не е изгнил, но е почти напълно запазен, даже веригите му си бяха на мястото и съвсем здрави. Дойде и подп. Василков и като вядя какво сме направили, каза, че работата става дебела и попита какво ще правим по-нататък. Предложих да изпълним заповедта на министерството.    
- Ти луд ли си, бе! - нахока ме той. - Това са близо 40 т стомана, никой не е в състояние да ги извади от ямата.
Цяла нощ не спах и мислех какво може да се направи. На сутринта се явих при подп. Василков с писмен рапорт, в който се съдържа план за действие. Прочете го и каза:
- Ти наистина си луд, но действай!
На следващия ден 15 войници започнаха да копаят наклон от 6 градуса от дъното на ямата към повърхността на земята. В същото време най-добрите танкисти от поделението се хванаха да почистват машината. Разглобиха двигателя на части, смазаха го и отново го сглобиха.
След 17 дни настъпи времето на изпитанието. Сипахме 50 л нафта в резервоарите на танка и лейт. Такев се опита да запали двигателя. Не се получи от първия път. На втория той забоботи, но веригите не се задвижиха. Разбрахме, че няма достатъчно мощност. Тогава извикахме на помощ кран от близкото строително предприятие и с него демонтирахме купола заедно с оръдието, при което танкът олекна с 6,5 т. Свалихме и покривната броня на веригите, които тежаха по 1,5 т.
За следващия опит използвахме 4 трактора, които със стоманени въжета трябваше да теглят танка. Получи се, той бавно изпълзя от ямата и стигна до повърхността. Сложихме му отново купола с оръдието и верижните брони. При това положение го изпробвахме на собствен ход. Можеше да се движи с около 20 км в час. Подп. Василков изпрати рапорт до министерството, че заповедта е изпълнена!
Това стана отдавна. Спомних си историята, защото преди време се появи съобщение, че офицери и оръжейни иманяри също правят опити да изравят танкове "Майбах" и да ги продават на колекционери. Дали го правят по нашия начин от 1965 г. или по друг начин, е отделен въпрос. Но на аукциони първоначалната цена на такъв танк е 300 хил. евро, а с наддаване стига до 500-600 хил.
През 1965 г. на отбранителната линия имаше към 60 танка. Колко от тях все още са годни, не знам, защото и най-яката стомана има по-кратък срок на разлагане, отколкото найлоновите торбички например...