Като красива песен недопята

Като няма с какво да се порадваме, и ни е страх дори телевизора да пуснем, защото там има само протести, пожари, престъпления, прекупвачи, препирни... а не можем вече и да помечтаем, остава ни само сладката нега на спомените. О, тук сме пребогати. И заслугата не е само на младостта ни. И сега има млади. Без младост. Без идеи и идеали. Ама свободни. Да думкат тъпаните. Да надуват вувузелите. Да боядисват и оскверняват паметниците. И паметта на героите. Това ли било свободата!
Разфилософствах се. И мисля, че е така със всеки средностатистически българин, понесъл прелестите на демокрацията. А исках, толкова силно искам да спомена с добро, да подсетя, да припомня и да поздравя някогашния майор Иван Костов от гр. Чипровци, служил в Самоков и командвал стартовата батарея, извършила първия за Българската народна армия боен пуск с оперативно-тактическа ракета (ОТР) 8К-11 на полигона в СССР. Заедно с лейтенантите Иван Ушев и Димитър Славов, младши сержантите Бранков и Кънчев... С механик-водача на пусковата установка редник Чанакчиваров преди година приседнахме на гара Карнобат. Не приказвахме много. Но толкова много си казахме. На поредната, на юбилейната среща в Меката на ракетчиците обаче ги нямаше генерал Добри Караджов, генерал Марин Мермерски... Не дойдоха и полковник Иван Ватев, полковник Илко Трендафилов... Добре, че карловските ракетчици са се наели музей и паметник на ракетчика да правят. И като признателност, и като назидание!

Какъв живот живяхме ний

Живот, в който се гради, твори, създава. От всички. Мъжете тръгваха от армията. По набори. Ние попаднахме в новосъздаващите се Ракетни войски. Питайте 92-годишния днес генерал-лейтенант Димитър Тодоров, живата история на създаването и славата, на перипетиите и нечовешките усилия, за да се постигне върха, кои ставаха ракетчици. Най-добрите, е предизвестеният отговор. Искате примери. Майор Серафим Алексиев е командир на артилерийски полк, партизанин, но става командир на ракетен дивизион, за да стигне до върха. За Самоков заминават най-подготвените командири на артилерийски дивизиони и батареи. И стават първи сред армиите от Варшавския договор. Началото е 28 август 1962 г. Това е и върхът. И се постига само за година. Като се сливат сезони и денонощия, сърца и стремежи.
Не всичко, разбира се, е физическо напрежение. Човещината, доверието, другарството често са не по-малко важни. На най-добрия топограф в батареята ефрейтор Лазаров майка му е приета в болница. Той отпуска не иска. Но батарейният командир отсича: "Тръгвай!" Когато до потеглянето на ешелона за полигона има само два дена. А Стара Загора никак не е близо. Ами ако не успее. Колцина офицери биха постъпили като майор Иван Костов? И как сетне войникът няма да му е докрай предан. Затова и на вече редовните срещи на ракетчиците офицери, старшини и войници са повече от братя. Мерачът на пусковата установка младши сержант Петър Бранков и сега е този, който най-много се обажда на батарейния си командир. Полковник Костов пък, има ли нужда, първо на него звъни. Ето я дружбата от казармата. Чието ликвидиране няма как да не се отрази зле на държавата. И дори започва вече да прозира.
Всяко време с... хората си. И днес, век по-късно, си спомняме с благодарност и гордост Балканските войни и Одрин. И с настървение вървим... в обратна посока. Ликвидирахме армията си. Хвалейки се, че познаваме историята си. И искаме доброто на България. И заради това я оставяме без армия. А мъжете - без школа за мъже!

Житие и страдание грешного ракетчика

От какво ли не се е отказвал българинът. Какво ли не е търпял и понасял. Патриотът, хъшът Стефан Стамболов скъсва за десет години дипломатическите отношения с Русия. За да бъдат купувани коне за армията и артилерията от Австро-Унгария, Германия и Франция. Но на двойни и тройни цени. Същото е и с оръдията, пушките, патроните. И днес някои се оприличават, искат да са като него. Времена. В "ранната" демокрация бяха обругани и ракетчиците, и армията. С презумпцията, че са учили в Съветския съюз. Че са верни нему. Един летец им го каза: "В кабината на самолета не нося портрета на политици, а се ориентирам по картата на България!" Уви! Никой не го чу дори. Включително висши колеги. Че янките не обичат непослушните.
Едва от пет години България е без наборна армия. И задължителната военна служба е забравена. Старата артилерийска и ракетна крепост Самоков, където мъжете плачат при изпращането на пусковите установки, люлка на три ракетни бригади, отдавна забрави тропота на войнишки чепици, що е военна тръба и казармена гълчава. Мъжете спят без "тревоги", войниците не тичат като "викачи", нито площадът сеща тръпката на "военната клетва". А продължаваме да говорим за Аспарухов меч и битката при Ахелой. Вече свикнахме с възстановките. Нещо като игра на войници. Егати мъжкото театро!
Със сигурност Самоков е пребогат на история. От самоковите за желязо до Самоковската комуна. И от 7-о артилерийско отделение, през 22-ри пехотен Тракийски полк, до 46-а армейска ракетна база. А по "ракетност" с него се родеят и благородно си съперничат и Карлово, и Ямбол, и Ловеч, и Телиш. Делят си първите места по отлични бойни пускове. И искат още. Поради което ръководителят на българската група на полигона в Казахстан генерал Димитър Тодоров изразява желание да посетят германските ракетчици. Но чува авторитетното мнение: "Там няма какво да видите - само точно изпълнение на ръководствата и наставленията. По-добре те да дойдат при вас." Първенството на българите признават и руснаците.

Алилуя за Ракетните войски

Нека припомним все пак. Църковното "Алилуя" означава "Хвалете Бога!" Тъй че няма как да не приемем това "Алилуя". И да повтаряме от сърце "Алилуя! Алилуя!..." Ракетчиците направиха Българската народна армия най-мощната в историята на България. Четири ракетни бригади, още толкова ракетно-технически бази, плюс една централна и 13 тактически ракетни дивизиона. И най-важното. Само лаиците броят армията по щиковете. След Кутузов при Бородино през 1812 г., и Иван Вазов през 1912 г. припомня за "духът, който липсва в редовете отомански". Духът на българските ракетчици ги прави винаги първи. Съзнанието и гордостта, че служат на българския народ.
След шока от унизителното им отричане и бруталната разправа и насичане на ракетите-носители и бойните глави, постепенно ракетчиците живват. В столицата е създаден Клуб "Олимпий Панов" на ракетчиците и артилеристите от запаса. По всеобщо признание, най-активният сред останалите в София. Карловци обаче напоследък като че стават все по-активни. Там има един невероятен майор Стефан Груев, който е в основата на издаването на цели две прекрасни книги за ракетчиците и за запасните офицери от града на Апостола. Щафетата поема и полковник Асен Джоков от Кабиленския военен окръг в Ямбол. Самоковци поведоха първи, но и поизостанаха. Сила набират и ракетчиците от Телиш, където емблематичният полковник Марин Шкодров сътвори истински летопис за "Страшните ракети на 76-а ракетна бригада".
Ето я силата на армията и на казармата. Нашите дядовци ставаха на крака и сваляха калпаци, щом само зърнеха военен строй и бойно знаме. Сетне цял военен министър заблазяваше младите, че няма да стават войници. Днес няма една рота за почетен караул, камо ли на населението в беда на помощ да се притече. История ли! Икономика ли! Или тотална изгода от конюнктурата. А аз се питам, опитвам се да си представя днешните млади на моята възраст. Какво ще ги събира, какво ще си спомнят. Моят випуск следващата есен ще се събере в Шумен за 55-ата годишнина. Затуй отново "Хвалете армията!"

Живи и жилави и в новия живот

След първия боен пуск с оперативно-тактически ракетен комплекс на 28 август 1962 г. от Карловската 56-а ракетна бригада по план идва ред на Ямболската 66-а ракетна бригада. Той е дело на батареята на майор Иван Крачанов и е проведен на 26.VII.1963 г. През следващата 1964 г. първия си боен пуск извършва и Самоковската 46-а ракетна бригада, като командир на стрелящата 2-ра стартова батарея е митичният капитан Антон Пенев с началник на огневото отделение своенравният старши лейтенант Марко Михайлов, сетнешен командир на бригадата. Заедно със самоковци на тази дата - 2.VII.1964 г., карловските ракетчици регистрират втория си боен пуск. След две години, на 19.VII.1966 г., е и бойното кръщение и боен празник на създадения преди година 76-и ракетен полк в Телиш.
Какъв сгъстен график. Питал съм генерал Тодоров: "Защо всички пускове са все в най-горещото лято, защо няма пускове през зимата?" "Така ни дават от полигона". Което пък означава още, че основно подготовката е през зимата. Знаете ли зимата в Самоков каква е?! Сибирска, само за мъже. А оттук тръгват Ракетните ни войски. От учебния център, от учебното поле. Където един съветски генерал, за да разведри малко студа, се опитва да върже приказка: "Ну, холодно, ребята, холодно, а?" На което сержант самоковец от задните редици реагира: "Холодно, холодно, да ти... Аз умирам от студ, на него му е хладно!"
Такава е българската сага ракетна. Достойна, горда и посечена. Особено сполучливо възпята от поета-ракетчик Янко Владев: "Когато замълчиме за минута,/за мъртвите полегнали в покой,/си мислиме негласно и нечуто,/че те са пак във бойния ни строй./Ей там, на фланга е полковник Гатев,/и другите - не всеки назован,/като красива песен недопята,/като войници в дни на мир и бран./Така е, а животът продължава,/по-крехък и по-силен от смъртта,/отрупал ни със грехове и слава,/с признание, обиди, красота..."