Хаосът и вярата

    Колкото повече ГЕРБ затъва в управленска безпътица, толкова повече нараства убеждението ми, че онази преднамерена експертност на правителството на Орешарски все пак вдъхваше по-голям оптимизъм. Не че липсваха недомислия и фалове, но под патронажа на социалистите и на фона на платените кресльовци по площадите, държавата все пак много повече я имаше. А сега какво - хаос в управлението, арогантни министерски недомислия и стартиращи нови такива в деликатния сектор сигурност, здравеопазване на колене в стил преметнато артистично шалче на официален костюм, управленско малоумие в образованието, юридически подход в руинираната икономика, унизително васална външна политика, която като нищо ще ни превърне в огнен рубеж на противопоставянето между великите покрай украинската гражданска война. И на всичко отгоре достигнахме такива върхове в коленопреклонението, че изпратени от своите страни официални представители у нас сътвориха прецедент в международната дипломатическа практика. Нарушиха драстично основополагащото правило в тази деликатна професия - да не се допуска намеса във вътрешните работи на приемащата страна. За родните потуранковци обаче националното достойнство и суверинитет са изчезнали понятия. За тях далеч по-важно е в дисагите и под пояса да има повече мускалчета с розово масълце, а плебсът да се омайва с иначе красиви понятия като "солидарност", "партньорство", "задължения". Всъщност няма нищо лощо, напротив, хубаво е да сме част от най-голямото държавно обединение в света, при това от неговото истинско цивилизационно ядро. Не е хубаво за клетия ни народ обаче, че сме в самия край на евросъюзната периферия във всяко отношение, при това без видима перспектива за промяна.
    Ще кажете - защо я докарахме дотам? Та нима не бяхме сред водещите в много отношения, не само в соца, но и в света държави. В която беше абсурд дипломат (включително и съветски!) да изстрелва поне открито квалификации за съществуващи дефекти и практики в родната ни действителност. Естествено, отговорът не е еднозначен. Много са лицата и партиите, които дадоха своя дан за разрухата на държавата и... морала. За сегашните да не говорим. Те си имат свой, специфичен принос. Но и поне в едно демонстрираха умение, което не е възможно да им се отрече. Явно разбраха силата на Четвъртата власт ("Fourth Estate"), но и използваха солиден ресурс, пък и външна подкрепа, за да я приобщят и превърнат в покорен глашатай на своите интереси. Е, за щастие не всички се включиха в пропагандния хор на преднамерения оптимизъм и останаха верни на основопалагащия принцип в професията за независимост и обективност. Не може да се отрече обаче, че в критичните моменти на сегашното управление настава едно повсеместно медийно палпиране по ерогенните зони на властниците и техните приближени. В резултат на което с еректилна радост над удостоените се простира пасторска десница и създава комфорт за работа в условията на либералдемокрация, тъй като, уверяват ни, по-добро нещо не било измислено. Поне в неговия първообраз. Може и да е така, но по биологически причини в последните над две десетилетия съм бил свидетел по-скоро на демократичен сурогат по нашенски. Пък и на драстичните метаморфози на медиите, които първи бързо усещат и първия полъх на вятъра, за да надуят платната по посоката на приспособенчеството, себеустройването и... благоденствието.
    В целия този хаос, ще си позволя да кажа пристрастно, че в изминалия четвърт век ДУМА устоя на всички изкушения и превратности на новата ни история. Кризата я тласкаше от ръце в ръце, но тя никога не измени на своя образ. Остана честна и неподкупна, професионална, обективна и критична. Тя не искаше, а даваше, информираше, коментираше, анализираше и не щадеше дори и своите. Бе истински независима и остана вярна в своите усилия чрез перо да се бори за красиви идеали и по-голяма социална правда. И в годините бе сигурна опора за трудовите хора, истинските родолюбци и патриоти. С една дума, ДУМА бе истинският лъч на надеждата, че и в тежката действителност под властта и арогантността на капитала, може да има разумен и наш си, от български позиции, прочит на случващото у нас и по света. Тя буквално изцеждаше доказания професионализъм на своя екип, но и даваше трибуна на най-светлите умове на нацията. Съществуваше скромно, дори много скромно, но бе всеотдайно щедра към своите читатели, които й отвръщаха с любов и преданост. Затова ДУМА трябва да я има, най-малкото заради разпространяваната от нея вяра, че един по-добър свят е възможен.