Геният от Стратфорд на Ейвън

Четиристотин и петдесет години след смъртта на Шекспир (р. 1564) и почти четири века след смъртта му неговите пиеси наред с толкова малко други литературни творби продължават да вълнуват много повече хора, отколкото приживе на автора - макар че вероятно посланията му и естетическите преживявания са различни. Шекспир се е възприемал като професионален актьор и човек, който развлича другите с текстове, и в никакъв случай като поет. Днес, когато, разбира се, смятаме другояче, дори не искаме да мислим, че е имал равни - макар че точно като драматичен поет съвременникът му Кристофър Марлоу наистина постига съвършенство и дава след внезапната си смърт храна за слухове, че е жив, но продължава да пише под името на Шекспир, а съперници са му много десетки други автори, чиито творби обикновено и не са запазени: Бен Джонсън, литературният съдник на епохата, който никак не одобрява цялата идея на елизабетинската драма и отклоняването й от модела на атическата; Томас Кид, чийто оригинален "Хамлет" така и не оцелява и само предполагаме каква част от текста Шекспир използва; Франсис Бомонт и Джон Флетчър, които сътрудничат на "Барда от Стратфорд" при написването на редица от пиесите му; Джон Лили, който вдъхновява Шекспир за ранните му комедии за любовта; Джордж Чапмън - първият преводач на Омир; Томас Мидълтън, Томас Декър, Томас Хейуд, Джон Марстън, Джон Уебстър, Джон Форд, Филип Масинджър, Сирил Търнър - това са само по-познатите имена, измежду повече от стотина други, чиито десетки и дори стотици пиеси се поставят в 17 театъра, като всеки от тях побира до 3000 зрители (населението на Лондон е около 200 000) от 20 театрални трупи. А това са само елизабетинците - Шекспир е съвременник и на следващите поколения - представители на якобинската и каролинската епоха.
Няма просто обяснение за таланта и популярността на Шекспир - истина е, че той наследява вековна традиция, истина е и това, че притежава редки качества. Примерно, изключително богат език - близо 30 000 думи (днес средният англичанин използва около 2000), което по принцип е рядко за един (драматичен) поет - поетите обикновено имат по-малък речник, който метафорично разширяват в езикотворческия си порив.
 През последните стотина години обаче светът се занимава с мистиката и загадките за Шекспир: той ли е написал превода на Библията на крал Джеймс; каква е връзката му със Сервантес и "Дон Кихот"; кой от десетките претенденти за славата му всъщност е написал пиесите и стиховете: Франсис Бейкън, Едуард де Виър, Марлоу, графът на Дарби, група автори - ръководени от Уолтър Роли, или друга, наречена "Оксфордски синдикат", като имената там са наистина впечатляващи - Едмънд Спенсър, сестрата на Филип Сидни, Робърт Грийн, Томас Наш. Има и още по-екстравагантни предложения, че Шекспир всъщност е сицилианец - че истинското му име е Кроланца или Скролаланца (което е еквивалентно на "Shake-speare).
В живота на Шекспир има много неясноти и загадки - на почти всички обаче има дадени обяснения. Фактите в живота му са от ясни по-ясни. Съвременниците по никакъв начин не изразяват никакви съмнения около обстоятелствата. В края на краищата изглежда е най-лесно просто да приемем Шекспир заедно с всички слухове и съмнения около него - така, както сме приели Омир, Колумб и толкова други гении.
Шекспир поне има неоспоримо родно място (освен Сицилия) - малкото тогава градче Стратфорд на една от английските реки Ейвън (ейвън на келтски значи "река"), което едва след Втората световна война развива "културен туризъм" и възстановява каквото е останало от някогашните пет сгради, свързани с Шекспир. Тогава е построен театралният комплекс и други театрални сцени, развива се истинска индустрия, където един от най-автентичните обекти е зареден с мистика и неясноти - църквата "Света Троица" с гроба на Шекспир и прочутата епитафия, сякаш написана от автора - макар че авторството се оспорва, а в гроба липсват костите на поета, въпреки заклинанието в епитафия.
Както толкова много други неща, дори случайността играе известна роля в историята на Шекспир. Ако неговите другари актьори Джон Хемингс и Хенри Кондел не бяха събрали, съставили и издали посмъртно пиесите му, литературният случай "Уилям Шекспир" най-вероятно нямаше да съществува. Още по-малко мистиката, сплетните и слуховете около автора. Тук обаче искаме да прибавим, че без да можем подробно да се позоваваме доколко Шекспир е бил признат за гений от съвременниците и точно как може да се измери популярността му, през десетилетията след негова смърт той не винаги е считан за толкова велик. Самюел Пийпс, изтъкнат политик, мемоарист, който при това потвърждава версията за личността на Шекспир, смята "Сън в лятна нощ" за "най-блудкавата пиеса, която е гледал през живота си" - в интерес на истината той е видял един типичен за Реставрацията "римейк" и това оправдава мнението му. Не знаем обаче какво да кажем за Волтер, който освен че го нарича "пиян дивак... чиито пиеси могат да радват някого само в Лондон или Канада", твърди, че в "Лондон той е Корней, но навсякъде другаде е глупак"... Или за Марк Твен, който, понеже сам няма образование, започва цял кръстоносен поход за издирване на "истинския" Шекспир (поетът все пак всъщност е завършил полукласическа гимназия, нещо доста рядко през епохата).
В тривековната "битка за Шекспир" обаче прави впечатление, че неговите лирически творби - сонетите и поемите, рядко са оспорвани, въпреки някои недоразумения с тълкуването на някои от тях, които се дължат на непознаване на литературната история: "смуглата дама" и неидентифицираният младеж.
Много по-впечатляващо ми се струва преклонението пред Шекспир на велики композитори като Берлиоз, Чайковски, Прокофиев, Сибелиус, за които неговата драматическа поезия наистина е равна на тяхната музика.
Шекспир напуска завинаги Лондон и света на театъра около 1613 година, по това време изгаря и оригиналната сграда на театър "Глобус", с който са свързани повечето от постановките му. Три години по-късно авторът почива на 23 април 1616 година, оставяйки ни единствения собственоръчно написан текст на завещанието си. Ден по-рано в Мадрид напуска света Сервантес.
Известно е, че киното, филмите, оставят у нас погрешната представа, че познаваме литературната основа на значими художествени текстове. В случая с Шекспир обаче можем да считаме, че имаме право. Великата драматическа поезия на Шекспир наистина ще се чете (макар че Езра Паунд питаше кой е казал, че поезията трябва само да се чете) от ценителите на неговия гений. Самият Шекспир обаче, понеже се отнася към текстовете си като към филмовите сценарии днес и го интересува главно и единствено представлението - "шоуто", както неправилно се превежда думата, би се радвал на Мери Пикфорд и Дъглас Феърбанкс, на Лорънс Оливие, Орсън Уелс, Акира Куросава, Григорий Козинцев, Инокентий Смоктуновски и Борис Пастернак, на Франко Дзефирели, Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, на Кенет Брана, Ал Пачино, Джеръми Айрънс, Мишел Пиколи и толкова много други творци на киното, чиито шедьоври са не по-малко бляскави от всички сценични представления на Шекспировите пиеси през вековете.

Колаж на "The Telegraph"


Епитафията върху гроба на Шекспир, която гласи:
Good friend, for Jesus' sake forbear, to dig the dust enclosed here. Blest be the man that spares these stones, And curst be he that moves my bones."Блажен да бъде, който тоз камък не отлости. Проклет - който помести изтлелите ми кости."