Доверието!
/ брой: 148
Като обикновен вложител в Първа инвестиционна банка кацнах в петъчния следобед със съпругата си пред офиса на финансовата институция в Балчик. Времето - хубаво, шепа чужденци се развяват между предимно кичозните сергии, а тревожна тълпа българи трескаво пълни пространството под колонадата пред местния филиал на ПИБ. Както обикновено, при такива случаи все се намира някой всезнайко, на когото всичко е ясно, но явно на угрижения народ съвсем не му беше до информация и всевъзможни разсъждения, защото този път нещата опираха до пари. И то не средства в излишък или като част от вложения в много банки, а като левчета, необходими за съществуването в турбулентното време на големите очаквания и измамените надежди. Затова в епицентъра на покрусата младеж с брезентова чанта възторгна събралото се миниобщество, нахлувайки без ред в банката с репликата към изнервените чакащи: "...Аз съм за внасяне." Еуфорията от вица бе толкова впечатляваща, че за миг посърналите от негативизъм вложители забравиха внушената им опасност да загубят парите и крехката опора в живота си, и се отдадоха на истинска вакханалия с кафета и бира. С една дума - шегата, а може би и гаврата, изигра онази спасителна роля за отваряне на клапана на напрежението, след което човек започва да гледа на живота през призмата на предопределеното свише явление, тласкаща го естествено към удобното за либералдемократизма позитивно мислене.
Когато пиша тези редове, не зная какво ще стане с посочената банка и дали надутият от злонамерени хитреци сапунен мехур ще се спука. Естествено, би ми се искало, в съответствие с постулатите на позитивната мисъл, всичко да изтлее в безвремието и този рецидив на сбърканото ни не от вчера общество да влезе единствено в учебниците за политическа и криминална мерзост. Думата ми е обаче за ерозията в доверието на същата тази маса от хора, които все се надяват да си спестят поне терзанията и покрусата от загубата на перспектива за себе си и главно за децата си. Защото българинът като балкански субект милее много за поколението след себе си и неговото устройване, при което е склонен да жертва дори собствената си съдба. Когато обаче доверието в някоя институция се изпари, нашенецът става зъл и мнителен, не се поддава на агитация и е склонен да върви докрай, макар и осъзнавайки погрешната посока. Той не се интересува от последствията от евентуалната грешка и по този начин дава възможност на тарикати от криминалния контингент да го правят на балама, за да търсят своя сигурност и задоволяване на пиетета към умножаване на богатството на проблемни и финансово презадоволени личности.
Та в случая имаме отчетлив пример за натрупване през последните две десетилетия на ерозия към доверието в институциите на държавата. Парадоксът е, че става въпрос за банковата система, която, не само по наше мнение, но и според менторите от Брюксел, е в напълно здравословно състояние. Българинът обаче не хваща вяра на никого. Той има памет за натрапената и отвън манипулация от 1997-ма, за криминалната приватизация, за практически и умишлено ликвидираното селско стопанство, за появилите се олигарси и драстичното социално разделение в обществото, оставило на прага на бедността маса кадърен и образован народ. Хората се тресат в спомените си за неадекватността на Филип Димитров, недолюбват натрапчивата елитарност на Луканов, потрисат се дори от споменаването на Костов, учудват се на наивността на Беров, довела до проникването в системата на групировките, удивляват се на краха на неомърсения Виденов, дивят се на неизпълненото със съдържание роялистко самочувствие на Сакскобургготски, треперят пред арогантността и високомерието на Борисов. Не са много наясно и се стремят да прозрат процесите в столетната партия и очакват адекватни отговори, защото в ситуация като сегашната единствено честният прочит на случващото се, и то в преддверието на нови парламентарни избори, може да ориентира сърцата на гражданите към респектираща подкрепа в името на все по-жизнената (напук на неверниците и противниците!) идея за социална справедливост.
Т.е. налице е драстично натрупване на недоверие в годините на проблематичния ни преход. Да се учудваме ли тогава, че банда мошеници, подтиквани вероятно от хора с големи интереси, използва натрупаните емоции и хвърли в паника маса народ. Добре, че правителството и висшите институции реагираха адекватно и предприеха действия в съответствие с критериите за защита на държавата. Защото точно в този момент България се нуждае от стабилност, включително и финансова, каквато впрочем притежава, за да може безпроблемно да влезе в нов изборен цикъл за определяне на бъдещата управляваща конфигурация. А приказки за лековерни от рода на "...тези да си ходят", нагнетяват и без друго високия градус на общественото напрежение.