Добротата не бива да изчезне от живота

МИРА ДОБРЕВА е познато лице от телевизионния екран. Харизматичната журналистка започва кариерата си като репортер, а след това става лице на новинарски емисии. Авторските ѝ рубрики в различни предавания непрестанно печелят симпатиите на зрителите и се превръщат в самостоятелни акценти от програмата на БНТ. "Отблизо с Мира Добрева" е в ефира от 2011 до 2019 г., като преди близо две седмици тя отново се завърна като водеща на емблематичния блок. Наскоро излезе и книгата ѝ "Столетниците - благословия или орисия", с която помага на хората да се докоснат до огромната мъдрост на възрастните у нас, разкривайки на читателите смисъла на съществуването ни - да изпитваме уважение към живота.


В този свят на блясък, на сияние, на кремове за младост и на инжекции за хубост - трябва да видиш лицето на столетник и да осъзнаеш колко красиво е то, смята журналистката.

- Вече 11 години имате авторска рубрика в ефира на БНТ, посветена на столетниците в България. Кога и как решихте, че срещите с тях от телевизионния екран могат да се трансформират в книга, Мира?
- Не знам как ще се възприеме, ако съм напълно откровена с вашите читатели, както ми се иска да бъда и както винаги съм била с моите зрители. С навлизането в по-зряла възраст човек започва да търси духовното, да търси знание. Така и аз - четях псалмите и притчите от Светото писание. Но го правех не бързо и информативно, а по-задълбочено, съзерцателно дори. И изведнъж ми попадна една поразяваща реплика, която ме удари като гръм. Тя е в началото на книгата: "Пред побеляла глава ставай, почитай лицето на старец и бой се от (Господа) твоя Бог." И тогава се замислих колко малко хора всъщност биха станали пред стария човек. Сетих се за възрастните в автобуса, на които няма кой да отстъпи място. Уви, младите хора не уважават старите. И ми се прииска това, което правя в телевизията, но то минава и заминава, както често коментираме с колегите, да го опиша, да го превърна в истории и да ги събера в книга. Помислих си, че все на някой рафт ще остане такова издание, все някой млад човек ще посегне към него и ще обърне глава към възрастните хора, колкото и да са набраздени лицата им. Ако пък погледне в душите им, може да види колко безценни са те. В този свят на блясък, на сияние, на кремове за младост и на инжекции за хубост - трябва да видиш лицето на столетник и да осъзнаеш колко красиво е то. Смятам, че съм била права да поема тази сложна задача, която мога да нарека и мисия: да обръщам вниманието на хората към столетниците. Иначе си мислим, че са малко, че не съществуват, че от тях нищо не зависи... Така стана - Светото писание ми показа пътя.
- Уважението ви към възрастните хора е очевидно, прозира от всяка ваша дума. Какво обаче ви кара да изпитвате възхищение от това, което са постигнали, от съдбите им, от техния живот като цяло?
- Живеем във време, в което, ако нещо се счупи, ние го изхвърляме, когато нещо се развали, купуваме ново, а не се опитваме да го залепим. А столетниците са хора, които са научени да поправят, и самите те ни учат на смирение и на примирение дори. Живеем във време, когато непрекъснато разваляме връзките, защото знаем, че има други, които са по-хубави, и от по-хубавите - още по-хубави... И изобилието от инстаграм и фейсбук профили непрекъснато ни дава лъжовно усещане, че сме заобиколени с много хора, които винаги можем да заменим, че другите са по-добри. Възрастните обаче ни учат, че този, който е до теб, всъщност може би е най-добрият, просто трябва да изчакаш малко, да се смириш и да протегнеш ръка. Тези хора учат на доброта, която изчезва - изчезва с изчезването на столетниците. Защото те са последните свидетели на онова време. Новите столетници, които ще дойдат само след няколко години, вече ще са живели във века на интернет и на социалните мрежи дори. И тогава те няма да имат онази душевност, която носят тези хора, не познаващи новите технологии.
- Колко пъти се разплакахте по време на разговорите ви с дълголетниците? Повече ли са сълзите от усмивките, които ви донесе общуването с тях?
- Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че много повече са усмивките?! Аз също бях с предразсъдъка, че столетниците са тъжни хора. Но възрастните, които срещам, са изумителни, защото гледат на хубавата страна от живота, макар че на някои телата им не позволяват да го направят така, както преди: например, не могат да излизат често навън, не ходят на кино или театър... Но и сред столетниците има такива, които продължават да следят случващото се край тях, някои дори дойдоха на премиерата на книгата ми. Наскоро интервюирах бай Васил, който, въпреки възрастта си, продължава да работи на абрихт - един много сложен уред за обработване на дърво. Та с този столетник как се смяхме! Направо се заливахме от смях. Имам и снимки, защото понякога ми трябват доказателства - дори и пред близките ми - колко са весели столетниците. Много се радвам, когато отивам да ги видя, а за тях това е голямо разнообразие: телевизионен екип, кабели, камери... Столетниците са много любопитни - аз досега не съм имала събеседник сред тях, на когото да му е все едно какво правим, каква техника слагаме, и много обичат да разпитват, искрено се интересуват защо сменяме лещите, какво точно ще се случи и така нататък. Колкото и да са обичани и уважавани от близките си, малко или много, те са избутани настрани от външния свят. Силата им я няма, тя е само в душите им. Да, те трудно могат да правят някои неща: не им е лесно да се качат в автобуса, бавни са... А навън светът бърза, не иска да ги чака, той е див, полудял, не се съобразява със столетниците. Аз отивам при тях и им казвам: спокойно, не се притеснявайте, лекичко, дайте да видим какво можете... А те наистина са готови да покажат на какво са способни, вълнуват се, че някой проявява интерес към живота им и тогава става най-забавно! И най-ценното е, че тези хора намират смисъл да живеят и в най-малките неща: дори в трите колчета домати, които отглеждат в градината си...
- Страхът от старостта рано или късно настига хората. Помогнаха ли ви вашите срещи с дълголетниците да го преодолеете или, напротив, го направиха още по-осезаем?
- Не, страхът не стана по-осезаем, но не мога да кажа, че е изчезнал, напротив. Аз виждам в какво ще се превърна и избирам още от сега какво да сторя, че външното да спре да ме интересува. Бай Васил, за когото вече ви споменах, ми каза: "Трябва да правиш така, че близките ти да се гордеят с теб! Да имаш такива постижения, да разказваш така, че те да искат да идват и да те слушат!" Тоест сега, в тази декада от живота си, ако правя всичко, че в следващите години на моите близки да им е приятно да са около мен - да не мрънкам, да не се оплаквам, да съм позитивна - тогава ще съм заобиколена от хубави хора. Няма университет, който да ви научи на тези уроци, които дават възрастните хора. Мой колега журналист от Велико Търново може би даде най-хубавата оценка за "Столетниците...", като каза: "Мира, това не е никаква книга, това е учебник - учебник по живот!"
- Представихте "Столетниците..." в различни кътчета на България. Как убеждавате хората, че старостта може да е интересна, особено във времена, когато в култ е издигната изкуствената красота?
- Аз също съм изненадана, признавам ви. Не очаквах толкова много хора буквално да се стичат от най-малките села на представянето на "Столетниците...". Там, където очаквах да купят десетина книги, се продаваха 94 и повече. Явно хората имат нужда от такава истинност. На всички им писна от тази фейсбук и инстаграм престореност, където всички сме "професори" - много учили, знаещи, използващи постулати и мъдри мисли от източни и западни учители... А учителите са сред нас - те са край нашата къща, на долния етаж на кооперацията, в която живеем, те са нашите баба и дядо. Така че в нищо, никого не съм убеждавала, а само цитирах думите на столетниците. Аз дори не съм "напудрила" тази книга, по никакъв начин не съм й вдигнала стила. Даже на моменти изказът изглежда твърде елементарен, защото не съм им преобразила думите, оставила съм на места и диалекта, който може и да не се разбира буквално, но се схваща със сърцето, защото сме българи.
- Разгадахте ли тайната на дълголетието? Или е по-добре то да си остане загадка?
- О, разгадах я! Разгадах я и не знам дали да я спазвам, защото не съм сигурна, че искам да стана столетник. И другите хора, като прочетат книгата, убедена съм, че и те ще я разгадаят тази загадка.
- Имате богата телевизионна кариера, печелите награди за най-стилна дама, удостоена сте с титлата "Мис ТВ Чар", обявяват ви за "Най-секси водеща"... Ще ви бъде ли обидно, ако ви запомнят като Мира, която обърна най-голямо внимание на столетниците в България?
- Ще бъде най-голямата чест за мен! Моля се на Бог това да се случи. Нищо друго за мен не е от такова значение, защото те не са просто столетници, те са хора. А аз смятам, че моята най-важна житейска и професионална задача е да обичам хората. И ако съм я изпълнила или създала това усещане, значи от мен, от работата и от живота ми е имало смисъл...
- Как съумявате да сте в такава хармония с вашата фамилия? Какво ви дава сили винаги да излъчвате добрина? Никога ли не се ядосвате?
- Как да не се ядосвам?! Побеснявам понякога, полудявам дори. Много мило, че забелязвате доброто у мен. Човек, ако иска да израства, това е най-лесното желание - да се стреми към духовното. И в тези книги, които чета - за вяра, надежда, любов - намирам упование, разбиране и смирение. Особено когато съм най-дива, най-луда, най-необуздана...

Снимки Книгомания и личен архив

Смята за своя мисия да обръща вниманието на хората към столетниците

Учителите са сред нас - те са край нашата къща, на долния етаж на кооперацията, в която живеем, те са нашите баба и дядо, убедена е харизматичната водеща