Да вярваме в правнуците на победата

Йосиф Майер Илел е роден на 7 август 1921 г. в Пловдив. Завършва техникум по двигатели с вътрешно горене, през 1946 г. е в помощник-командирски курс във Военното училище в София. Войник в борбата против фашизма, две години - партизанин, после - фронтовак-доброволец, помощник-командир на инженерно-щурмова дружина. Офицер в Българската армия, днес - полковник от запаса, макар да твърди, че "няма запасни офицери, няма запасни партизански полковници", защото "партизанският полковник винаги е на първа линия". Автор е на книги за младостта на поколението си и за жизнения си път - своя и на страната ни: "Трябваше да издържим" и "Историята пишехме с кръв". Всеки момент ще излезе поредната му книга - за службата му в Българската народна армия.
Има дъщеря, син, внуци, вече - и правнуци.

"И Европа, и България добре помнят кой ги освободи от фашизма"

- Помните ли, г-н полковник, онази страшна война? Тогава сте били много млад, затова, сигурна съм, не само ужасите й са останали в сърцето ви, а и други, може би дори весели неща. Ще разкажете ли пред ДУМА за тях?
- Права сте, докато човек е млад, нищо не е толкова страшно и черно, колкото ни изглежда в по-късните ни години. А аз заминах доброволец на фронта, без дори да съм служил войник, защото нас, евреите, по времето на фашизма не ни вземаха в армията, а ни изпращаха да копаем пътища. И от един такъв лагер през януари 1943 г. направо отидох партизанин. Преди това пък и аз, и другарите ми, бяхме активисти на Районния комитет на РМС в Пловдив. Помня студа в Родопите и Средногорието, където пишехме с кръв историята на страната. Нещо весело? Нали съм зодия лъв, не се предадох тогава, не се предавам и досега. Това ме държи и до днес на крака.
- Всяка година преди Деня на победата, още на Първи май, Кремъл отваря вратите си за фронтоваците, за ветераните. Как мислите - и като ветеран, и като фронтовак - България дали обръща нужното внимание - със звания, почести, или поне с добра дума на уважение, на своите вече не толкова много за съжаление участници във войната?
- За съжаление днес и българското общество, и българската политическа класа, или поне по-голямата им част, не само че не уважават ветераните, а дори напротив - имат презрително отношение към тях. Което е тъжно и много, много жалко. Защото някои смятат партизанското движение и участието на България във Втората световна война едва ли не за грях. Звучи парадоксално, но е факт, още повече, че смятат и участието в партизанското движение на хора като мен, като другарите ми, за престъпление. А точно партизанското движение, както и участието ни в Отечествената война бяха онези два нерушими аргумента в ръцете на българската делегация, която участваше при сключването на мирния следвоенен договор. Българското партизанско движение беше признато от демократичния свят, Англия даже изпращаше оръжие на българските антифашисти. Има и загинали англичани в България, дано още хора си спомнят за английския комунист, великолепния човек Франк Томпсън например, разстрелян, както и много български патриоти, от българските фашисти.
- А вас какво ви изведе в Балкана и после - на фронта, г-н Илел?
- Идеята. Желанието за справедливост - за всички хора. Какво друго? Аз бях активен антифашист, затова и заминах за фронта като доброволец - борбата против фашизма продължаваше. Помня, прие ме Боян Българанов в Пловдив, и като чу еврейското ми име, реши да ми "даде ново име".
- Защо?
- Защото, пошегува се той, ако поведа на фронта войниците в атака, някой недоубит фашист "ще изпразни шмайзера си в гърба ми, включително и заради името". И ме "прекръсти", но с партизанското ми име - Стамо Иванов. Всъщност точно с това име и досега ме помнят другарите ми - и от партизанските години, и от фронта, а и аз си го обичам. Даже 20 години след Деветосептемврийската победа, през 1964 г., се срещнахме пред Народното събрание с проф. Тянко Йорданов, географ, преподавател в Икономическия институт. Като му дадох телефона си, продиктувах: И ще търсиш полк. Йосиф Илел. А той: "Какъв Йосиф, бе, Стамо, какви са тези имена, нали на  фронта беше Иванов?" Никой не беше разбрал, че съм евреин. От което не се срамувам, а дори много се гордея с факта, че съм български евреин! Иначе помня страшните военни дни, и хората помня - тези, които се върнаха. И тези, които загинаха, също помня. Помня и атаките, и пленяването на немските пленници. Като днес е пред очите ми един епизод  - бяхме превзели вече Крива Паланка, а от Пловдив доведоха попълнение на дружината ни, около 60-70 нови доброволци. Тогава командирите бяхме и комисари. Като видях новите - без поясоци, без шинели, с дървени обувки, направо - с налъми, макар че днес някой едва ли знае какво точно представлява налъмът, сърцето ми се сви. Бяха дошли да воюват срещу кафявата чума - голи, боси, а и без оръжие! Трябваше да ги обуем, да ги въоръжим, а с какво? Тъкмо влязох в щаба в Крива паланка, и Георги Шопов, мой адютант и ангел- хранител, ме посъветва да се огледам добре кой "идва отдолу". А идваха 60-70 пленници - обути, облечени... Нищо че са пленници. Той ме посъветва да сменим техните отлични - здрави и почти нови обувки, с налъмите на нашите момчета. Отидох при тях да разговаряме, пред мен застана един грамаден фелдфебел от групата, и ми обясни, че са австрийци, че сами са се предали, защото и те са против фашизма, против фашистите, че са социалдемократи, и че искат не да няма богати хора, а да няма бедни... Разбрахме се - те като пленници отиват все пак, ако не на топло, поне на сухо. Защо да не сменят ботушите си с налъмите на нашите момчета? И даде команда социалдемократът от Австрия на своите момчета да направят за каквото сме се разбрали - да си сменят обувките с нашите новобранци. Защото, каза той на своите, те ще доубият фашистите... Така е, хора има навсякъде, доброта и разбиране - също. И до днес помня много ясно тази много, много важна случка от живота си...
- Дали Европа продължава да помни кой я освободи? България дали помни как пишехте историята с кръв?
- Европа много добре помни. И България помни кой я освободи. Ние не забравяме и Руско-турската, и последната война. Защото без Русия бяхме и сме загубени. И никой да не забравя за непомерните следвоенни претенции на съседни държави към нашите територии, за желания границата ни да бъде изменена по билото на Стара планина, а град Лом, на Дунава, да бъде обявен за "свободен град". Ламтяха нашите съседи за 40 хиляди кв. км в Родопите българска земя! Искаха и репарации в размер на 2 милиарда долара. Така че, ако Трети украински фронт не беше влязъл в страната ни, та да уталожи мераците на комшиите, от България нямаше да остане почти нищо, щеше да е оръфана наполовина. Но руските войници простряха ръка над нас и опазиха България.
- А ние ще опазим ли паметниците на червеноармейците, г-н Илел?
- Много добре виждам какво се случва, но... паметниците си стоят. И ще стоят завинаги у нас, убеден съм в това. Народът ни помни, не забравя. Чувам, хилядното Движение "Русофили" също пази тези знаци на паметта и благодарността. Така че който и десен да е на власт, е респектиран и от признателните българи, и от огромната Русия. Така че, сигурен съм - няма да посегнат на паметта, на признателността към Русия и нейните синове.
- Участниците във войната, тези, които са още сред нас, вече навярно имат правнуци. Знаят ли тези малчугани, че всъщност и те, като русначетата, като децата от страните на бившия СССР, също са правнуци на победата?
- Аз мога да кажа за своите внуци. Те знаят. Синът ми, дъщеря ми - също знаят. Преди няколко години по случай 9 септември двете ми внучки ми подариха книгата на Атанас Семерджиев "Миналото не подлежи на обжалване". Децата неслучайно ми подариха точно тази книга - те са "попили" от живота на дядо си, от участието му в борбата против фашизма. И макар че общественият климат днес е различен, има кой да отстоява идеите ни, просто защото те са вечни. А и хората виждат какво е капитализъм, виждат експлоатацията, безработицата, глада, и няма как да не прогледнат и да не разберат, че единствено в социализма, в социалното равноправие, в това да няма гладни на тази земя, е вечната истината на човечеството.
- Изкривява ли някой историята ни? И кому е нужно България да забрави освободителите си? Нещо повече - малка, но гръмогласна група ги нарича окупатори. Това според вас не е ли обидно за нас самите?
- Да, това е обиждащо България поведение. Всъщност никак не мога да разбера десните, които, като чуят за Русия, и настръхват като... ами направо като таралежи! То си е ясно - тези вече много богати хора не могат, няма как да ръкопляскат на Русия и на социализма. Те знаят да крещят "45 години стигат!", а не си дават сметка, че за тези хулени от тях години страната ни се нареди между първите в света! И вече разграбиха, а и продължават да разграбват това, което построихме през тези години. Много сме строили, още има за грабене! Убеден съм, че идеите ни са живи, че някои сме при тях, други не са ги забравили, и че рано или късно светът ще тръгне към по-добро. Да сме живи - ще видим и дано дочакаме! Нали вече растат правнуците на победата - в тях е надеждата ми...