Бойка
/ брой: 286
Бойка Присадова си имала Пеещ камень в родното си село Върбово. Не знам кой ми го разказа, дали мъжът й, поетът Петър Динчев, или го написа някъде Спас Попов. Една барчинка, на която като малка се изкачвала и запявала. Саминка. И бориките й отпявали. От този Пеещ камень тръгва славният певчески път на тази дъщеря на Орфеевата планина.
На първия събор в Рожен през 1961 г. този глас се възнася над барчините и 16-годишното момиче със "златно гърло" печели първа награда. Това й е трамплинът, който я изхвърля нависоко. Питал съм Бойка какво е Рожен за родопчанина и нямам по-добро определение от нейното: "Съдба, предел, история, символ, мистерия, граница, живот... сиреч всичко. Рожен е място комитско, място овчарско, място за тьожки хора и кабагайди. Рожен е място каматно, а родопчанинът има гледец за хубавкото. В миналото Рожен е "Берлинска стена", издигната от антибългарския Берлински договор. Разделял Рожен години род от род. За щастие сега не разделя, а събира хората. С песента." Това ми рече тя през 2000 г. Но Рожен изневери на песента. Дали заради пустите пари, дето все не стигат, дали заради управленска немара, но съборите вече ги няма... А че това място е магическо, песенно, доказва фактът, че нямат чет песните, в които е намесен Рожен. Още като млада певица, на 16 години, тя вече е в ансамбъл "Родопа" в Смолян, записва китка, свързана с Рожен.
На събора печели с "Подзим съм, мале, легнала", песен, която знае от майка си. Слепият академик Петко Стайнов поискал да "види" певичката. Изправил се, опипал лицето й с двете ръце, погалил я по косата и рекъл: "Бойке, та ти си още дете! Имаш чист, ясен глас, от Бога даден. Никога да не спираш да пееш." Можела да стане и оперна певица. Георги Златев-Черкин я кандърдисвал да учи в неговия клас. Но тя не се изкушила, засукала е песента от Върбово. Всички в къщи пеели - и баба й, и майка й, сестра й била готова певица, баща й, хоремагчията бай Илия, свирел отлично на кавал, вуйчовците били гайдари. Във Върбово на Гергьовден се играло "ляво хоро", дето никъде го няма. Ще да е влязло в детските сънища на Бойка и я омагьосало, та звънливият й глас, който сравняват с изворова вода, със славееви трели, с чаново звънтене, ни омагьосва. Съдбата сама решила накъде. С нея и Филип Кутев, който й се диви, ще рече: "Каква невероятна чистота на гласа и каква удивителна гъвкавост!", и ще я придърпа в славния си ансамбъл в София.
Разприказвах се дълго за началото, сякаш пътят на певицата по-нататък е гладък и лек. 33 години е солистка на ансамбъл "Филип Кутев, едновременно с това завършва Пловдивския музикално-педагогически институт, става един от стълбовете на "Космически гласове". После продължи да пее и да подготвя млади гласове, организира в село Мрамор детски хор за народно пеене. Но мъката по рано отишлия си от тоя свят син задави Бойкиното гърло и тя замлъкна...
През 1991 г. в Братислава светът свали шапка на нашата певица, която изпя своя "хит" "Соньо льо, мой соньо" и й присъди фолклорния Оскар. Знае тази песен от баща си, с нея той правил серенади на майка й. Стефан Драгостинов я обработил за солистка, хор и гайда с тънък усет за дълбочината на песента. Професорът след това ще заключи: "Бойка Присадова е невероятно голям талант, голям глас, за който е малко да бъде определена като родопски славей." Пустият му Стефан, затруднява ме да обясня в какво се крие тайнството на нейното "златно гърло" (славей било малко!). Защо като запее елите се снишават, защо смайва чужденците и те я аплодират френетично, защо така душевно радва нашенци. Може би защото е много взискателна, не допуска падове и компромиси, претегля всяка фраза, всяка ритмична подробност, всеки акцент и нюанс в музиката и в текста. За да превърне запятото от народа в съвременно художествено явление. И още нещо - тя има своя репертоарна политика, свои песни, запазена марка. И пестеливо, скромно, естетично поведение на сцената. Всичките текстове - истинска народна поезия. Почти никой няма дързост да запее песни като "Горице, ситна зелена", "Овньо льо, вакъл каматан...", "Личко льо, Станювичкина", "Пиленце, постро пиленце", "Мари, Марудо, Марудо", "Сьоднал ми е млад терзие"... Всяка нейна песен си има биография, баба й Бисера (трябвало да бъде кръстена на нейното име, но попът се напил и написал в кръщелното по-бойкото Бойка!), преди да умре, й казва: "Имам една песен, която не бях ти казала. Не искам да умре с мене!" и едва-едва запява песента за Маруда.
Честит юбилей, Бойке! В твоя чест ще си пусна твоята "Овньо льо, вакъл каматан". Който знае, ще се досети защо съм избрал тъкмо нея.